Херцогът се взираше в лицето й, опитвайки да разбере.
— Със сигурност не ви е било трудно да изберете да се върнете при своя съпруг и децата.
— Може да не ви се вярва, но съвсем не беше лесно — промълви бавно неговата събеседница. — Никога не се бях чувствала толкова щастлива, така умиротворена, както в онази градина. Там ме чакаха любими хора и много неща за научаване. Но знаех, че моето семейство има нужда от мен, а градината щеше да ме почака. Посегнах с ръка да докосна Джеймс. Следващото, което помня, бе как се пробудих в леглото си, потна и трескава, и лекарят ми каза, че съм била в безсъзнание в продължение на три дни.
Стивън изпита убийствено разочарование.
— Значи всичко е било само сън.
— Казах ви, че няма да ми повярвате. — Вдовицата сви рамене. — Разказът ми наистина не звучи логично, но в тази градина общоприетото усещане за рационалност няма приложение. По-късно попитах съпруга си дали е седял до леглото ми, като ме е държал за ръката и е плакал. Лицето му придоби цвят на портвайн, но въпреки всичко той си призна. Трудно може да си обясните как съм видяла това, ако съм била в безсъзнание, освен ако наистина не съм се носила под тавана.
Не беше изключено да е бълнувала и по-късно да бе забравила, че е видяла съпруга си. Въпреки всичко историята бе прекрасна и носеше утеха.
— Съжалявали ли сте някога, че сте се върнали при тялото си? — попита младият мъж.
— Не може да се каже. Освен, може би, когато загубихме София. И отново преди десет години, когато почина Джеймс. — Усмихна му се сияйно. — Но скоро ще бъда с тях.
Може би наистина щеше да отиде при любимите си хора. Но ако ключът към тази прелестна градина беше вярата, Стивън беше обречен на вечен мрак.
Група облаци засенчи слънцето и въздухът изстина незабавно.
— По-добре да се прибираме преди да сте настинали — предложи херцогът. — Наследниците ви ще ме хвърлят в реката, ако не се грижа добре за вас.
Тя го изгледа с проницателност, която достигна като че ли до сърцевината на неговото същество.
— Не е нужно да ми вярваш. Пак ще откриеш съществуване отвъд този живот.
Той изпита болезнено желание да бъде убеден като нея, но желанието не беше достатъчно да създаде вяра.
— Надявам се, че сте права — отвърна мрачно Стивън. След това се изправи, приведе се и я целуна по бузата. — Но дори да не сте, за мен беше удоволствие да се запозная с вас, лейди Уестли. Не знам дали Розалинд прилича на майка си, но определено прилича на вас.
И това бе вярно. Но докато помагаше на вдовицата да стане и да оправи шала върху слабите си рамене, той осъзна, че не се бе приближил повече до отговорите на своите въпроси.
Глава 30
Обядът с рода Уестли продължи до късно следобед. Розалинд беше готова да остане цяла нощ, но когато по някое време погледна и видя Стивън да разговаря с вуйчо и, той й се стори много уморен. Обзета незабавно от угризения заради собствената си несъобразителност, тя побърза да се сбогува с приятната компания и скоро двамата бяха на път за Лондон.
Младата жена, която също бе изморена, се намести по удобно и хвана ръката на съпруга си.