— Беше много по-хубаво, отколкото очаквах. Ти беше прав, Стивън. Истински късмет е да имаш толкова много семейства. Може би някой ден ще ми се отдаде да се запозная и с френските си роднини.
— Разговарях с лорд Уестли за тях — рече херцогът. Той каза, че твоят първи братовчед, също Филип Сен Сир, се бил за роялистите и настоявал титлата и собствеността на Дю Лак да бъдат възстановени след реставрирането на монархията. Както изглежда имението е в плачевно състояние, но братовчед ти бавно възвръща предишното му величие. — Погледна я. — Разбира се, по право то е твое.
— Божичко! — възкликна тя. — Аз имам право на имение във Франция?
— Според мен няма да ти бъде трудно да докажеш, че ти си наследницата.
Тя се замисли за момент, като се питаше дали френският й братовчед имаше същите кафяви очи, след което поклати глава.
— Аз може да съм пряка наследница, но по всичко личи, че братовчед ми е заслужил имението със собствената си кръв. Освен това не желая да живея във Франция. Нека братовчедът Филип да си го притежава.
Стивън й се усмихна.
— Така си и мислех, че ще кажеш. Много си великодушна.
Розалинд се засмя.
— Мога да си го позволя, защото ти се грижиш много добре за мен.
— Ще кажа на моя адвокат да пише на братовчед ти. Той трябва да знае за твоето съществуване. Най-добре ще бъде, ако се откажеш официално от правата си в негова полза. — Стисна ръката й. — В замяна той може би ще пожелае да ти даде някои семейни мебели или бижута като спомен за френския ти произход.
Внезапно си спомни спалнята, мебелирана в грациозни, неанглийски мебели. Тоалетката на майка й…
— О, това много би ми допаднало. — Усмихна се. — Имам да откривам още едно цяло ново семейство! Дали са толкова мили като роднините на майка ми?
— Семейство Уестли ми напомня малко за семейство Фицджералд — отбеляза Стивън. — Нямах представа, че членовете на аристократичните семейства могат да бъдат толкова привързани един към друг.
Неговото семейство определено не беше образец за подобни чувства.
— Баба каза, че майка ти била малко дива, но имала добро сърце — отвърна колебливо младата жена. — Вярно ли беше? Никога не си говорил за нея.
— Дива беше любезно заместване на развратна от нейна страна — заяви сухо съпругът й. — Майка ми беше много красива и баща ми бе обсебен от нея. Бракът им беше странна, нездрава борба за власт. На баща ми никак не му допадаше, че не може да контролира похотта си към нея. Майка ми пък от своя страна не обичаше изобщо думата самоконтрол. Многократно съм изпитвал благодарност, че не наследих страстните натури на моите родители. Майкъл обаче ги наследи и това му коства много, макар вече да го е овладял. — Погледът му потъмня. — Но въпреки всичко е вярно, че майка ми имаше великодушно сърце. Често съм се питал каква щеше да бъде, ако не беше родена сред голямо богатство, или беше омъжена за друг. Умря, когато бях на петнайсет години.
Странно, че не се смяташе за страстен. Беше съзряла страстта в него още при първата им среща и нищо от случилото се оттогава насам не я бе накарало да си промени мнението.
Херцогът прикри прозявката си с длан.
— Съжалявам. Снощи не спах добре. Ако ме извиниш, бих подремнал малко.
Прозевките бяха заразни. Розалинд също прикри устата си с ръка.
— Чудесна идея.
Съпругът й затвори очи и се отпусна назад на седалката. Сега, докато наблюдаваше лицето му, тя си даде ясно сметка за промените, които постепенно бяха настъпили през последните седмици. Беше отслабнал още и това подчертаваше линиите на лицето му, поради което изглеждаше с двайсет години по-стар от действителната си възраст. Особено се притесни, когато забеляза жълтеникавия цвят на кожата му. Болестта атакуваше черния му дроб. Сърце то й се сви при мисълта, че времето летеше наистина безмилостно бързо.
Облегна глава на рамото му и той я прегърна. Беше толкова хубаво, толкова естествено да стои така сгушена в него. Но въпреки умората си, не успя да се отпусне. Щастието, което й бе донесъл този толкова важен за нея ден се подкопаваше от мисълта, че Стивън не бе такъв късметлия със своите роднини. Затвори очи и си обеща да направи всичко възможно, за да промени този факт.
Розалинд слезе от каретата и заизкачва стъпалата към Херингтън Хаус. Почука и зачака да й отворят. Видимо беше спокойна, но стомахът й се бе свил на топка. Помисли си с мрачен хумор, че сценичното обучение се оказваше безценно за всеки, който реши да заплува из коварните юди на висшето общество. Мария я бе научила да имитира маниери и акценти, да носи дрехите си подобаващо и да крие емоциите си. Никоя кандидат-дама не можеше да иска повече.