Розалинд се надяваше, че когато това стане, красивата й по-малка сестра ще прояви по-здрав разум от нея самата.
Дъждът престана, докато Стивън привърши закуската си, така че той се приготви за дългото пътуване обратно към Ашбъртънското абатство. Силните стомашни болки, измъчвали го през нощта, бяха показали ясно, че е време да сложи край на тази авантюра и да се превърне отново в херцог. Чакаше го много работа както в имението, така и в Лондон.
Щом излезе от Флечфийлд, прекоси извит като дъга каменен мост. Под него течеше реката, която се движеше успоредно на пътя към града. Тогава реката му се бе сторила спокойна и красива. Тази сутрин обаче тя бе придошла от силния дъжд.
По някое време слънцето изплува иззад облаците. Херцогът спря, за да се полюбува на гледката от върха на най-високия хълм в околността. Това бе част от обещанието, което си бе дал: накъдето и да тръгнеше, да не бърза толкова, че да няма време да се полюбува на пейзажа или да помирише някое цвете. Сега виждаше красотата и там, където до съвсем неотдавна изобщо не я бе забелязвал, а това му доставяше едновременно радост и болка.
А гледката наистина бе възхитителна. Пред погледа му се разкриваше необятен, типично английски пейзаж, тучни поля, поляни и морави, разделени от цъфнали живи плетове. Вдясно придошлата река си проправяше път през зелените поля. Тук коритото й бе по-тясно и водите се носеха дори още по-стремглаво, отколкото във Флечфийлд.
Насочи поглед към пътя пред себе си. На около половин миля една карета и четири фургона бяха отбили встрани, тъй като последният фургон бе затънал в калта. Двама мъже разпрегнаха конете от средната кола, за да помогнат за измъкването на последната.
Събралите се наоколо хора му се сториха смътно познати. Стивън се взря и разпозна театралната трупа Фицджералд. Очевидно бяха тръгнали рано тази сутрин. Томас Фицджералд даваше нареждания за измъкването на фургона от калта. Някакво момче тръгна към реката, а дамите от трупата започнаха да се разхождат покрай пътя, съпровождани от някакво куче.
С изключение на една от тях. Младият мъж се усмихна, когато разпозна светлокестенявата глава на Розалинд Джордан, която не носеше боне. И сега нямаше как да добие представа за фигурата й, тъй като се бе увила в огромен шал. Освобождаването на фургона обаче щеше да отнеме време. Достатъчно, за да успее да се приближи до пътуващите актьори, да предложи любезно помощта си и да разгледа лейди Калибан отблизо. Без да губи и миг повече, подкара коня си надолу по хълма.
Мястото, където пътят ставаше равен, беше на не повече от деветдесет метра от придошлата река. Херцогът хвърли поглед натам и се намръщи. Тъмнокосото момче беше яхнало надвиснала над бурните води върба. Родителите му трябваше да го държат под око, не че това бе лесна задача, когато се отнасяше за момче на неговата възраст.
Насочи вниманието си отново към фургоните, но внезапно чу сух пукот и стреснат вик. Погледна обратно към реката точно навреме, за да види как клонът, на който се бе покатерило момчето, започна да се накланя надолу с ужасяващо бавно движение. Най-накрая се пречупи напълно и малката фигура полетя към бушуващите води.
От групата край фургоните се чу тревожен вик. Стивън пришпори коня си към реката, видя, че членовете на трупата се спуснаха също натам.
Щяха обаче да пристигнат прекалено късно. Течението понесе детето към херцога със скоростта на препускащ кон. Малката тъмнокоса глава изчезна под калните води. Момчето или не можеше да плува, или нямаше сила да се бори с побеснелите води.
Младият мъж стигна до брега и скочи от коня си. Той беше единственият, пристигнал навреме, за да помогне, но как да го направи? Наоколо нямаше паднал клон, който да подаде на детето, тъй като точно тук реката минаваше през засадено с пшеница поле. Конят му Юпитер бе чудесен, но винаги се бе страхувал от вода. Невъзможно беше да го убеди да влезе в реката достатъчно бързо, за да спасят детето.
Още преди да стигне до логично заключение Стивън смъкна сакото си. След това погледна към реката и замръзна. Беше достатъчно бурна, за да обезсили дори човек в разцвета на силите си, при това — добър плувец. Той не беше герой. Ако се хвърлеше да спасява момчето, най-вероятно щеше да се удави и той. Смъртта нямаше да го настигне след четири-пет месеца, а още сега, посред бял ден, пред погледите на десетина непознати.