Когато лакеят отвори вратата, младата жена мина покрай него така, сякаш не можеше да става и дума, че няма да бъде приета.
— Аз съм херцогиня Ашбъртън. — Подаде му една от новите си гравирани със златни букви картички. — Искам да се видя със зълва си.
Лакеят се поколеба.
— Лейди Херингтън обикновено не приема толкова рано.
Розалинд присви очи по начина, по който го правеше Мария, когато играеше гледащата към Испанската армада кралица Елизабет. Лакеят трепна.
— Разбира се, вие сте член на семейството — побърза да добави той. — Моля, седнете в салона, ваше височество. Ще уведомя веднага лейди Херингтън, че сте тук.
Младата жена отиде в салона, но предпочете да остане права и закрачи напред-назад. Помещението бе красиво мебелирано, безупречно поддържано и с почти толкова гостоприемен вид, колкото можеше да бъде една гробница. Подобно на Клаудия.
Вратата се отвори и лейди Херингтън влезе. На лицето й бе изписан студен гняв.
— Как смеете да идвате в дома ми, когато знаете какво е мнението ми за вас! Вероятно сте помислили, че благоприличието няма да ми позволи да накарам да ви изхвърлят оттук. Е, сгрешили сте. Ако не си тръгнете на минутата, ще кажа на прислугата да ви изпъди на улицата, където ви е мястото.
Това бе дори по-ужасно, отколкото бе очаквала херцогинята.
— Повярвайте ми, нямам навика да се натрапвам там, където не съм желана — заяви с възможно най-хладния си тон тя. — Но се налага да споделя с вас нещо, нетърпящо отлагане. Ще ми дадете ли пет минути, за да обясня за какво става дума? Ако го направите, обещавам никога повече да не ви притеснявам.
Изражението на графинята стана още по-студено, но тя все пак изрече неохотно:
— Добре. Струва си да пожертвам пет минути от моето време, ако благодарение на това ще се отърва завинаги от вас, макар да се съмнявам, че може да се вярва на думата ви.
Застана права зад облегалката на един фотьойл, сякаш опитваше да се предпази от евентуална атака. Снаха й си пое дълбоко въздух.
— Може би ще проявите по-голяма толерантност, като разберете това, което ние самите научихме току-що: майка ми е София Уестли, сестра на лорд Уестли и лейди Касъл.
Клаудия поклати глава с отвращение.
— Вие сте просто една нагла лъжкиня, Аз познавах София Уестли. Тя се омъжи за французин и умря отдавна, през годините на Терора. Никога не съм чувала да е оставила дете.
Розалинд усети болезнено пробождане в сърцето при спомена за тази смърт.
— Тя имаше една дъщеря. Аз. По рождение Маргьорит Сен Сир, графиня Дю Лак — отговори спокойно тя. — Английската ми гувернантка ме е довела в Лондон, но умряла преди да успеем да се доберем до семейството на моята майка. Бях осиновена от семейство Фицджералд. Знаете останалото. Няма да се извинявам нито заради тях, нито заради себе си. Но като се има предвид манията ви по знатния произход, би трябвало да сте доволна от вестта, че семейство Уестли ме приеха като дъщеря на София. Ако се съмнявате, попитайте когото и да е от тях. След като сте познавали майка ми, просто ме погледнете. Казаха ми, че съм нейно копие.
Лейди Херингтън присви очи и впери поглед в своята посетителка. Въпреки желанието си нямаше как оспори приликата.
— Наистина приличате много на София, каквато си я спомням — отвърна неохотно тя. — Но дори да сте наистина нейна дъщеря, за една дама се изисква много повече от знатен произход. Фактът, че сте отгледана и възпитана от актьори, от едни най-нисшите елементи на обществото, е оставил своите следи. Използвахте актьорските си хитрини, за да прелъстите брат ми и да го отклоните от дълга му.
— Надценявате моите хитрини и подценявате интелигентността на Стивън — възкликна младата жена, истински развеселена. — Очевидно нищо не е в състояние да промени мнението ви за мен. Но поне трябва да бъдете благодарна, че в очите на вашия свят Стивън си е взел достойна за херцог Ашбъртън съпруга.
Графинята присви устни.
— Светът може и да одобри. Баща ми нямаше да го направи.
Водена от това, което бе научила за семейство Кениън от Стивън, Розалинд промълви:
— Баща ви е мъртъв. Колкото и да се стараете, вече няма как да спечелите нито неговото одобрение, нито любовта му.
Клаудия пребледня като платно.
— Напуснете веднага тази къща!
Херцогинята се прокле задето се бе отклонила от целта си и побърза да добави:
— Остава ми една минута, за да ви кажа защо дойдох. — Поколеба се и реши да говори направо. — Стивън умира. Малко вероятно е да живее повече от още няколко седмици. Укорявайте ме колкото си искате, но моля ви, идете при него, преди да е станало прекалено късно.