И поведе новодошлите към салона. Завариха Поршия да дреме. Тя обаче спечели бързо сърцето на Томас, като се оживи веднага, скочи в скута му и замърка гальовно. През следващите няколко минути развълнувано се разменяха новини. Джесика и Саймън Кент все още не се били сгодили, но всеки момент можело да съобщят нещо такова. Брайън страдал за учителя си и не бил напреднал видимо по латински, откакто Стивън си заминал. Мери Кент поела в свои ръце задълженията на Розалинд като сценичен управител, при това се справяла доста успешно.
След първата вълна от споделени новости, Розалинд реши да им съобщи единствената важна вест, която се чувстваше свободна да обсъжда — историята за разкритието на собствената си самоличност. Тя описа как бе срещнала семейство Уестли, като даде ясно да се разбере, че смяташе своите осиновители за истинските си родители. Двамата актьори бяха силно изненадани и заинтригувани. Когато Розалинд приключи, Томас възкликна:
— Гледай ти! Значи кукувичето в нашето гнездо било графиня!
— Не. Просто едно малко момиченце, силно копнеещо и нуждаещо се от грижи и любов.
Напитките и закуските пристигнаха, затова Розалинд се постара да изиграе възможно най-добре ролята си на грациозна домакиня. Докато наливаше чая, внезапно й дойде наум как трябваше да отговори на Стивън, когато я бе попитал откъде идваше вярата й в духовното. Вярваше, тъй като само благосклонният Бог бе в състояние да из прати семейство Фицджералд на онази мизерна уличка в бедняшкия квартал преди толкова много години.
Срещата на Стивън със семейния адвокат беше изтощителна, тъй като той най-сетне бе разкрил причината за трескавата си активност напоследък. Новината бе стреснала адвоката и го бе накарала да се почувства неудобно. Още не бе приел смъртта на стария херцог и ето че сега трябваше да свиква с друг Кениън.
Най-после срещата приключи и той изпита истинско облекчение. Особено се зарадва на вестта за пристигането на семейство Фицджералд. Настроението му се подобри веднага и той побърза да отиде да приветства гостите. Когато влезе, ги завари да бъбрят с Розалинд. Съпругата му се изправи и се приближи да го целуне.
— Татко умира от желание да разбере защо си ги помолил да дойдат — прошепна тя. — Справих се възхитително, нищо не им казах.
— Ти винаги си възхитителна. — Прегърна я за момент и усети как умората му намаля при това докосване. После се обърна към новодошлите. — Приятно ми е да ви видя и двамата. Мария, много си красива. — Целуна тъща си по бузата и се ръкува с Томас. — Колко можете да останете?
— Само една нощ, най-много — две — отвърна той. — Трупата може да се справи без нас, но намаляването на бройката й ограничава значително възможните пиеси, които е в състояния да изпълнява. — Усмихна се дяволито. — Надявам се тази вечер да успеем да видим Кийн, за да го освиркам.
Тъй като бе убеден, че тъст му и тъща му ще искат да отидат на театър, младият мъж бе направил справка.
— Тази вечер Кийн ще играе сър Джайлс Оувърийч в „Нов начин за плащане на стари дългове“. Ложата ми в „Дръри Лейн“ е само на един изгнил портокал разстояние от сцената.
— Съпругът ми няма нито да освирква, нито да хвърля изгнили портокали. — Мария изгледа строго Томас. — Или се лъжа?
— Не — призна той. — Но мога да си помечтая, нали?
— Мечтаенето е разрешено.
— Като стана дума за мечти… — Стивън седна и пое предложената му от Розалинд чаша чай. Познат ли ви е старият театър „Атиниум“ край „Ковънт Гардън“?
Актрисата кимна.
— Гледахме там „Така правят всички“ преди много години. Прилична Мирабел, ужасна Миламант.
— Но имаше хубави глезени — обади се съпругът й и очите му блеснаха развеселено.
— Но не по-хубави от моите — информира го студено съпругата му.
— Май ще е по-добре да проверя.
И Томас се наведе към нея с очевидното намерение да повдигне полите й десетина сантиметра. Мария го плесна по ръката и Розалинд се обади, като изимитира Джесика:
— Родителското тяло пак започна!
Всички избухнаха в смях. Когато веселбата поутихна, Стивън започна, като се стараеше да се изразява колкото се може по-безобидно:
— Бихте ли искали да играете в „Атиниум“ с вашата трупа?
— Чудесно място за представление, дума да няма. — Томас отпи от чая си. — Жалко, че не можем да го носим с нас из пътищата.
— Аз всъщност си мислех да ви го подаря, за да може трупата да се премести за постоянно в Лондон.
Настана изумено мълчание. След малко актьорът остави шумно чашката върху чинийката.