Изправи се, като се подпираше с една ръка на бюрото, с намерението да се придвижи до дивана в другия край на кабинета. Но му се зави свят, а краката му бяха вдървени и безсилни, неспособни да му помогнат да запази равновесие. Строполи се на пода и почти не усети удара.
Лежеше замаян на една страна, неспособен да помръдне, а болката разкъсваше вътрешните му органи. Започна да губи съзнание. Докато светът потъваше в мрак, Стивън помисли, изпълнен с учудване и гняв, че не е възможно да умира още, не сега, не днес. Оставаха му повече от три седмици от определения му от Блакмър минимален срок.
Това бе последната му мисъл, преди тъмнината да го погълне напълно.
— Стивън!
Гласът на Розалинд го измъкна от мрака. Тя бе коленичила до него, бледа като платно.
Сега вече дочу познатото шумолене на фустите й. И усети топлите й пръсти върху китката си, докато тя опитваше да напипа пулса му.
— Още… не съм умрял — успя да промълви той.
— Слава Богу! Когато влязох и те видях да лежиш тук… — Спря; в очите й блестяха сълзи. — Ако ти помогна, ще можеш ли да се качиш горе?
Той се замисли над това и внезапно осъзна, че границите на неговия свят внезапно се бяха свили до стените на тази къща. Вече не можеше дори да претендира, че всичко е нормално. Никога повече нямаше да види абатството. Божичко. Вероятно никога повече нямаше да люби Розалинд. Не бе предполагал, че последният път е бил… последен.
Като се овладя от този удар, той отвърна:
— Не. Доведи… двама от лакеите.
Розалинд се изправи, приближи се до звънеца и го дръпна трескаво. После се върна, коленичи отново до него и избърса потта от челото му с носната си кърпичка.
Когато лакеите влязоха, заръча им да го занесат на горния етаж. Макар гласът й да звучеше с привидно спокойствие, Стивън улови напрежението в него.
Лакеите бяха млади и се стреснаха, като видяха господаря си в такова състояние.
Докато го качваха и го наместваха в леглото, успя да остане в съзнание. Облякоха му пижама. За първи път, откакто се бе оженил за Розалинд. Вероятно, за да му бъде топло, тъй като трепереше от студ.
Херцогинята седна край леглото и го хвана за ръката.
— Чуваш ли ме, Стивън? — Той кимна и тя продължи: — Ще повикам лекар. Трябваше да настоя да го направим, още щом пристигнахме в Лондон.
И понечи да се изправи. Той я хвана за китката, за да я възпре.
— Не! Виждал съм какво правят лекарите, когато умира богат човек. На баща ми му пускаха кръв, правиха му клизми, мазаха го с неща, от които му избиха мехури по кожата, и го подложиха на какви ли не още адски процедури. Дивите зверове умират по-достойно, отколкото умря той. Тогава се заклех, когато дойде и моят ред, да не позволя същото да се случи с мен. — Погледна я в очите, за да й даде да разбере, че говори съвсем сериозно. — Мога да посрещна смъртта. Пък и нямам избор. Но не виждам причина да позволя на глутница касапи да се разпореждат с тялото ми.
— Ами ако някой лекар може да помогне? — попита умолително младата жена. — Засега си чул мнението само на Блакмър. Нищо чудно да е сгрешил и болестта да е лечима.
— Ако вярвах на това, щях да отида при всеки знахар в Англия. — Изпусна тежко въздуха от гърдите си. — Но тялото не лъже. Аз умирам. Обещай ми, че ще ме оставиш да го направя така, както искам аз, Розалинд. Моля те.
Херцогинята прехапа долната си устна, готова да избухне всеки момент в сълзи, и кимна.
— Обещавам. Да ти донеса ли таблетките опиум за болката?
— На тоалетката ми са. Донеси ми три.
Това бе силна доза, но тя трябваше да облекчи агонията, поне малко.
Розалинд отиде в неговата стая за обличане и се върна с бурканчето.
— Това ли? Стивън кимна.
— Мислех, че хапчетата ще свършат преди края ми, но очевидно Блакмър е проявил преголяма щедрост — заяви с мрачен хумор той. — Лекарството ще ме надживее.
Розалинд надигна главата му, постави таблетките в устата му и му даде вода, за да ги преглътне. Дори това усилие го изтощи.
После положи нежно главата му отново върху възглавниците. Кичурчета светлокестеняви коси се бяха измъкнали от кока й и се виеха около лицето й, а очите й бяха големи тъмни езера от мъка. Макар физическото му тяло да бе вцепенено, емоционалната му чувствителност бе толкова изострена, че усети страха и отчаянието на своята любима почти така отчетливо, сякаш бяха негови собствени. И в известно отношение това бе по-трудно поносимо от физическата болка, която разяждаше тялото му.
Искаше да й каже колко много означава тя за него. Колко безценни бяха за него седмиците, които бяха прекарали заедно. Но не можеше да намери нужните думи. Никога не бе успял да й каже тези думи.