Докато мракът го обгръщаше отново, той не отделяше очи от лицето й с отчаяната надежда, че не го вижда за последен път.
Розалинд държа ръката на съпруга си, докато заспа. Какво да прави? Ако състоянието му не се подобреше значително, нямаше да успее да се прибере в Ашбъртънското абатство. Трябваше да каже на секретаря му да повика лорд Майкъл, който може би вече чакаше там. Или може би беше все още в дома си в Уелс. Щеше да се наложи да изпратят спешно съобщение и на двете места.
Ами тя? Дали да помоли майка си и Джесика да дойдат да стоят при нея? Компанията им щеше да бъде добре дошла, но това щеше да затрудни трупата. Трябваше да размисли, а в момента не беше в състояние.
Дишането на Стивън беше бавно, но равномерно. Надяваше се това да е знак, че опиумът бе облекчил болката. Стана и отиде да каже на Файфийлд да изпрати да повикат лорд Майкъл и да се заеме с другите дела. За щастие прислугата я беше приела от самото начало и й се подчиняваше безусловно.
След това поговори с Хъбъл, личния камериер на херцога. Първата му инстинктивна реакция, също както и нейната, беше да извикат лекар, но след като му обясни причината, поради която Стивън не искаше и дума да става за това, камериерът наведе глава. Хъбъл бе видял смъртта на стария херцог. Споменът за мъченията, на които го подложиха лекарите, го накара да се съгласи бързо с решението на Стивън.
Камериерът изрази желанието си да отиде при своя господар и да стои до него и младата жена даде разрешението си. Той познаваше Стивън от дълго време и беше заслужил това право. А пък и тя нямаше да може да прави всичко, колкото и да искаше.
Хъбъл влезе в спалнята, а тя постоя известно време нерешително в коридора отпред. Искаше отчаяно да се скрие някъде, където да може да даде воля на чувствата си, без да я чуят. За жалост човек трудно можеше да намери усамотение в една пълна със слуги къща.
Тогава се сети за другия апартамент, този, който се използваше от лорд Майкъл и неговата съпруга. В стаите се влизаше само веднъж на седмица, за да бъдат почистени. Тръгна вдървено натам.
Мебелите бяха увити, но това нямаше значение. Влезе в спалнята. Хвърли се върху леглото и се отдаде на мъката си с чувството, че сърцето й ще се пръсне всеки момент.
Глава 32
Приятно му беше да се върне отново в абатството.
Стивън вървеше по пътеката, която лъкатушеше из градината на имението, като се наслаждаваше на скърцането на чакъла под подметките на обувките си. Това беше може би любимото му място тук. Едни от най-ранните му спомени бяха от игрите в градината. Никога не му се беше струвала по-красива, отколкото днес. Ярките цветове на растенията се поклащаха морно под слънцето и въздухът бе изпълнен с упоителния им аромат.
Но как бе възможно да е в Ашбъртън през лятото? Той беше в Лондон и беше есен. Намръщи се и спря, за да се огледа. Всичко му се струваше напълно нормално, включително тялото му, облечено в обичайните дрехи и ботуши за езда.
Само дето не усещаше болка. Това вече не беше нормално.
Озадачен, тръгна отново. Някога градината е служила за гробище на манастира. Четирите края бяха ограничени от по една отворена каменна арка. В отдавнашни времена монахините от абатството се бяха разхождали тук. Съвременните му обитатели продължаваха да правят същото. Закритите алеи му доставяха особено удоволствие в дъждовно време. Тогава старите камъни го пазеха, докато само няколко крачки по-нататък дъждът се лееше като из ведро.
Луиза също обичаше много това място. В хубави дни тя прекарваше часове наред в градината или под закритите алеи, когато времето не беше хубаво.
Всъщност сега я видя, седнала върху каменната пейка, да бродира старателно както винаги. Гледката бе толкова обичайна; беше му необходимо известно време, докато се досети, че на това място нямаше пейка.
И още повече време да си спомни, че Луиза бе мъртва.
Това сън ли беше? Нямаше друго обяснение. Никога обаче досега не бе сънувал нещо толкова реално.
— Луиза? — възкликна неуверено той. Приближи се.
Тя вдигна очи и му се усмихна с доброта, която не бе виждал досега. Макар да не говореше на глас, като че ли чу поздрава й в главата си. „Стивън. Очаквах те.“
Младият мъж се отпусна на коляно върху тревата, така че очите им се озоваха на едно ниво. Луиза беше дребна и красива както винаги, но изражението й се различаваше от това, което помнеше. Изглеждаше… достъпна, точно така, ето най-подходящата дума. Невидимата стена, която ги бе разделяла винаги, беше изчезнала.