— Къде съм? — попита херцогът. — И защо съм тук? Тя остави ръкоделието в скута си и го погледна със спокойните си сини очи. „Това е нещо като преддверие към рая.“
Той я изгледа.
— Значи наистина има живот след смъртта?
„Думата смърт звучи толкова окончателно, безвъзвратно. В действителност има само живот. Онова, което наричат смърт, е просто… преход.“ — Усмихна му се.
Стивън си спомни градината от светлина на лейди Уестли.
— Преди няколко дена срещнах една жена и тя ми каза, че е преживяла нещо подобно на това, което ми се случва сега. Аз умрял ли съм? Може би си тук, за да ми помогнеш да направя прехода?
„Не си умрял. Но си толкова близко до това състояние, че булото между видимото и невидимото е станало съвсем прозрачно. Затова си тук. — Усмивката й стана печална. — Колкото до мен… вярно е, че дойдох да ти помогна, но също така и за да поправя грешката си.“
— Грешка ли? Каква? — попита изненадан той. — Ти никога не си ми сторила нищо лошо. Винаги си се държала любезно и мило. Никой не е виновен, че… че не бяхме особено близки като съпрузи.
„Грешиш. Вината беше моя. — Изражението й издаваше дълбоко разкаяние. — Винаги съм знаела, още като малко дете, че не трябва да се омъжвам никога. Но се оставих да ме убедят, че това е мой дълг, защото желаех отчаяно да се върна в Ашбъртънското абатство. Затова се съгласих да ти стана съпруга. За да удовлетворя собствените си нужди, аз те лиших от топлотата, която заслужаваше, тъй като не я притежавах и не можех да ти я дам. Ти си добър, любящ човек. Макар да те направих много нещастен, винаги си се отнасял към мен внимателно и с уважение. Малко мъже биха го направили. Можеш ли да ми простиш това, което ти причиних?“
Младият мъж се отпусна назад силно озадачен. Той, любящ? Никой никога не беше казвал такова нещо преди. По-скоро той беше студен. Дистанциран. Джентълмен до мозъка на костите, отдаден на справедливостта. Добър приятел. Но тези добродетели определено не бяха любов. Той всъщност не знаеше какво е любов.
И тогава се сети за болезненото мълчание в първия си брак. За физическото и емоционалното отчаяние, които го бяха обхващали понякога, и за потискания гняв, който го изгаряше отвътре. Може би всички тези неща бяха признак за любов, която никога не бе имала възможност да бъде изразена. Това бе съвсем нова идея и му се стори доста смущаваща.
Вдигна очи към лицето на Луиза и отново видя съжаление в ясните сини дълбини на погледа й.
— Няма какво да прощавам, скъпа. Аз също имах своите съмнения, когато трябваше да се оженя за теб, но позволих да бъда убеден въпреки инстинктите си. Но… нима и двамата не направихме всичко, което можахме? Ако между нас нямаше любов и страст, поне имаше любезност. — Поколеба се, преди да добави: — И, разбира се, доброта.
Изящното й лице просветна. „Да, имаше доброта, особено от твоя страна. Благодаря ти, Стивън“
Дълбоко в себе си херцогът изпита особено облекчение, когато угризенията и чувството му на вина към Луиза започнаха да се разтварят. И двамата бяха положили усилия. Повече не можеше да се направи.
Луиза наведе отново глава над ръкоделието и двамата поседяха в приятелско мълчание. Никога не се бе чувствал така непринудено и спокойно в нейно присъствие. В градината цареше такова умиротворение, че една от прелестно оцветените пеперуди, които прехвърчаха наоколо им, кацна за момент на дланта му.
Стивън обаче не беше готов за такова пълно спокойствие. Тогава попита, спомнил си първата й забележка.
— Каза, че си приела предложението ми, защото си искала много да се върнеш в Ашбъртънското абатство. Защо? Та ти никога не го беше виждала преди да се оженим.
Младата жена направи последния бод и отряза лъскавия конец. А след това повдигна творението си и пред очите му се разгърна прелестен гоблен, изобразяващ покритата градина. Но не такава, каквато беше сега. Каменните арки не бяха изтъркани, растенията бяха по-различни, а на фона се открояваше четвъртитата форма на камбанарията. Това изображение му напомни старинната гравюра, направена на абатството преди много години. Точно така бе изглеждало Ашбъртънското абатство в дните, когато е било все още манастир.
Луиза разтърси малкия гоблен и внезапно той оживя и ги заобиколи, сякаш се бяха върнали назад във времето. И двамата стояха на кадифената трева, само че сега Луиза беше с тъмни дрехи на монахиня.
Тя вдигна към лицето му спокойния си поглед.
„Много отдавна, в друг живот, съм живяла в абатството и душата ми е била в покой. В този живот бях привлечена към него отново, защото съм търсила инстинктивно това, което е искало сърцето ми. Но когато се омъжих за теб и дойдох да живея тук, разбрах, че не камъните ме бяха зовали. Това, за което бе копняло сърцето ми всъщност, беше общността от вярващи, която бях изгубила.“