Камбаната в камбанарията над главите им призова с дълбокия си тържествен глас към молитва. Луиза наклони за момент глава. „Довиждане, Стивън. Дано Божията милост бъде с теб.“
Обърна се и си тръгна, а дългата роба се плъзгаше безмълвно след нея по тревата. Херцогът забеляза, че в другия край на градината се движеше редичка от облечени по подобен начин жени. Луиза се присъедини към края на процесията, все така свела глава, със скрито под покривалото лице.
Първата монахиня мина през вратата, водеща към параклиса. Една по една жените се скриваха от погледа му. След Луиза вратата се затвори безшумно и младият мъж остана сам.
По същия беззвучен начин, по който Луиза бе общувала с него, той осъзна, че някога тя е била част от духовната общност, която бе живяла и се бе молила тук в продължение на векове. Обречена на безбрачие и преданост към Бога, тя се бе чувствала цялостна и щастлива. Но тъй като не бе намерила това усещане за цялостност в съвместния си живот с него, тя се бе изпълнила с дълбока тъга, която ги бе разделяла по-сигурно от каменните стени.
И сега бе отново щастлива. Стивън затвори очи и отправи благодарствена молитва заради нея. Първата истинска молитва в живота му.
Ако беше жив. Животът беше Розалинд, не някакъв празен двор, който се бе превърнал отново в градината, която познаваше и обичаше.
Огледа се неспокойно. Сърцето му спря да бие за момент, когато видя Розалинд, която приближаваше по една от диагоналните пътеки, хванала под ръка някакъв мъж.
Но… но тази жена не беше Розалинд. Очите й бяха сини, а не кафяви, беше малко по-ниска. С невероятно спокойствие и примирение осъзна, че това бяха София Уестли и нейният съпруг, Филип Сен Сир. Граф и графиня Дю Лак.
София му се усмихна така, сякаш го познаваше от години, и му предложи ръката си. Тя беше топла, твърда и съвсем реална. Херцогът се наведе над нея, за да я целуне. Когато се изправи, осъзна изумен, че всъщност тя беше по-млада, отколкото бе Розалинд сега, а съпругът й беше само с няколко години по-голям от нея. И по-млад от Стивън.
София продължаваше да го държи за ръката и в съзнанието му започнаха да се появяват ярки картини. Видя възрастна жена, която вървеше, препъвайки се, из гората, стиснала в ръце някакво ужасено дете. Криеше се от войниците и използваше малкото си пари, за да купува храна от селяните и да плаща за превоза с каруци. И най-сетне, когато стигнаха до някакво морско пристанище, но не беше ясно дали във Франция или Белгия, тя купи с последните си останали пари билет до Лондон. Стивън имаше странното чувство, че София и Филип бяха съпровождали дойката и малката й повереница през целия път, като ги бяха пазили, доколкото могат.
Но не бяха успели да спасят възрастната жена, когато претовареното й сърце не издържа на лондонския кей. Стивън видя как униформеният пазач посегна към Розалинд, видя как тя побягна ужасена и малките й крачета я отведоха сред вонящия лабиринт от улички зад пристанището.
София и Филип не се отделяха от детето и използваха малката власт, която притежаваха, за да го пазят. София търсеше някого, който да може да вземе дъщеря й и да й осигури безопасност, но без успех. Тя беше само един призрак, при това нов и объркан.
Тогава дойде денят, в който София откри Томас и Мария, които излизаха от Лондонската кула, като се смееха и обсъждаха посещението си там. В Мария младата графиня откри духовна близост, така че успя да достигне до нея. И да я подтикне да тръгне из мизерните, злокобни улички на квартал „Сейнт Катрин“.
София успя да заведе семейство Фицджералд където трябва. А Филип пък даде на малката си дъщеричка невидимия подтик, който я изпрати в ръцете на актрисата. И тогава най-сетне граф и графиня Дю Лак бяха свободни да търсят своята Градина на светлината.
— Разбирам. — Стивън се приведе и целуна гладката буза на своята тъща. Филип се ръкува по мъжки с него. Той беше красив тъмен мъж с топли кафяви очи. Очите на Розалинд. — И двамата сте си свършили добре работата.
„Не само ние.“ — Филии направи жест и херцогът вече гледаше към една оградена градина. Една възрастна жена, с излъчващо спокойствие лице, наблюдаваше няколко деца, които играеха на слънцето. Мадам Стандиш, смелата бавачка на Маргьорит.
Старицата вдигна глава и се усмихна на Стивън, а след това насочи отново вниманието си към своите повереничета. И той разбра, че на това място, което не беше земята, но и не беше съвсем небето, тя се грижеше за умрели деца.