Младият мъж погледна отново към София и Филип.
— Благодаря ви — промълви той. — Знам, че не сте спасили дъщеря си заради мен, но аз имах най-голяма полза от вашите действия. Тя беше най-голямата радост в моя живот.
В главата си чу едновременно два гласа: „Кажи на Маргьорит колко много я обичаме. Очакваме с нетърпение деня, в който ще я видим отново.“ После София и Филип се обърнаха и тръгнаха към слънцето, докато изчезнаха в светлината.
Гърлото му се беше свило от силни, непознати му чувства, докато ги изпращаше с поглед. Усещаше как светлината го изгаря, как прониква във всяка фибра от съществото му.
И тази светлина беше любов. Отпусна се върху пейката, на която бе седяла Луиза. Трепереше от връхлитащите го емоции; те изригваха в него едновременно с изгарянето на вътрешните му бариери.
Сега вече виждаше ясно как бе изградил стена около себе си, за да се предпази от мъката на обичта. Конструкцията бе започната още през първите месеци на живота му. Най-ранните му спомени бяха свързани с наказанията, които му бяха налагани заради свободното изразяване на емоциите. Бе прибавял тухла след тухла към стената, когато баща му се скара, задето плака след смъртта на любимото си котенце или когато го наби, защото го завари да играе с деца от имението с ниско потекло. Издигна я още по-високо, когато разбра за изневерите на майка си. Страх, гняв, срам и предателство, тухла по тухла се издигаше стената, докато го раздели от болката на живота.
Но също така, разбира се, и от радостта. Когато приключи с нейното изграждане, той се бе превърнал в образец на английски джентълмен. Хладен, дистанциран, справедлив, никога прекалено страстен в името на приличието. Без да рискува да опита върховите моменти и дълбините на любовта.
Болезнените проблясъци го караха да се чувства като направен от лед, който се пропуква на пролетната топлина. Но обкръжаващата го светлина беше топла и лекуваше ранения му дух с любов. Осъзна, че в живота му винаги бе имало любов, макар да не се бе осмелявал да я нарича с това име. Беше обичал майка си въпреки всичките й недостатъци, и сестра си, която бе свикнала по-скоро да дава, отколкото да получава. Винаги беше обичал Майкъл, макар чувството да бе изопачено от странно съперничество.
Но най-много от всички обичаше Розалинд. Нейната топлина и разбиране бяха осветили тъмните кътчета на духа му от самото начало, и страстта, която бяха споделяли, бе най-близкото до рая от всичко, което познаваше. Фактът, че я беше открил въпреки всички пречки, бе ясно доказателство за съществуването на някакъв Божествен план.
Затвори очи и позволи на благословената светлина да премине през него. Розалинд. Неговата съпруга, неговата любима. Изпита дълбоко усещане на страхопочитание и благодарност, че на прага на смъртта бе открил природата на любовта.
И никога повече нямаше да се страхува от смъртта.
Глава 33
Розалинд остана просната на леглото дълго след като изплака всичките си сълзи, измръзнала, но прекалено безсилна, за да помръдне. Болестта на Стивън напредваше с ужасяваща бързина, много по-бързо от способността й да я приеме.
Но нямаше избор. Той беше неин съпруг и тя му дължеше цялата си обич, независимо дали означаваше да го придумва да се храни, или да не допуска лекарите до него. Но нямаше да позволи собствената й мъка да я обезсилва и осакатява.
Светлината чезнеше постепенно. Беше тук от часове. Трябваше вече да смени Хъбъл, който стоеше неотлъчно да херцога.
Поршия, сгушена до нея като мъничка черно-оранжева топчица, се размърда и отвори големите си зелени очи. Това котенце беше истински гений, когато ставаше дума за промъкване през врати, и очевидно бе успяло да последва Розалинд в апартамента на лорд Майкъл. Цял следобед бе правило безмълвно компания на своята господарка.
Розалинд се усмихна и погали с пръст вратлето на животинчето. Сватбеният подарък на Стивън, избран така, че да носи удоволствие дори в най-мрачните часове. Изборът му беше изключително успешен. Невъзможно беше да видиш чудатостите на Поршия или да усетиш грапавото й езиче на ръката си, и да не се почувстваш малко по-добре.
Младата жена чу като през мъгла някакви звуци от долния етаж. Може би посетители. Наистина трябваше да стане, да си измие лицето и да добие по-представителен вид. Все пак беше актриса. Можеше да владее емоциите си и да играе ролята на силната, достойна господарка на дома. И точно така щеше да направи, след още няколко минути, когато събереше достатъчно сили.