— Ти също имаш принос в тази работа. — Засмя се и постави дланта му върху корема си, който все още не разкриваше своята тайна. — Мисля, че е станало първия път, когато се любихме, в плевника.
— Това е чудо, Розалинд. — Отпусна се отново върху възглавниците, без да отделя ръка от корема й. — И двамата се мислехме за бездетни. Но заедно създадохме нов живот.
Живот, който той нямаше да може да види. Ето я горчивата мисъл. Може би, подобно на София и Филип, щеше да има възможност да ги посети поне веднъж. Но нямаше да бъде същото като да държи бебето в ръцете си или да търси по лицето му следи от Розалинд…
Отпъди решително тези мисли. Сега беше тук, с Розалинд, и току-що бе научил радостна вест. В замяна той пък трябваше да й предаде посланието, което му бяха поверили за нея.
— Днес, след пристъпа — започна той, — се случи нещо невероятно.
Описа й посещението в абатството, което не бе извършил с физическото си тяло. Не спомена думите, които бе казала Луиза по повод брака им, тъй като му се струваше, че те засягаха само тях двамата, но пък сподели обяснението й за смъртта като преход. Освен това разказа за срещата си с родителите на Розалинд и за това как бяха бдели над нея.
Завърши с думите:
— Родителите ти казаха да ти предам, че те обичат много. — В настъпилото мълчание той се запита дали съпругата му няма да го сметне за луд. В този момент се чу задавен звук и младият мъж разбра, че плачеше, завряла лице в рамото му.
— Розалинд? Не съм луд, да знаеш. — Целуна я по слепоочието. — Вероятно съм имал просто много реалистичен сън.
— Сигурно се дължи на бременността. Струва ми се, че сега всичко ме кара да плача. — Избърса очи с крайчето на чаршафа. — Ако е било сън, е бил истински. Когато ми разказваше как моите родители са били заедно и са бдели над мен, приех думите ти с цялото си сърце.
Потърка бузата си в неговата. Стивън мислено благодари на Хъбъл, който го бе избръснал привечер.
— Веднъж ме попита защо вярвам, че животът не е само това, което виждаме около нас, и аз не можах да ти отговоря. Но ти току-що обясни защо. Моите родители са мои ангели хранители. Осъзнах го още щом изрече тези думи.
И ако София и Филип бяха заедно, със сигурност един ден и той и Розалинд щяха да се съберат. Погали я по гърба; чувстваше се близко до нея не само физически, а и емоционално. Работата беше там, че му се искаше да бъде дори още по-близко. Искаше да се слее с нея, да чуе вика й на блаженство, да усети разтърсващото удоволствие…
Преглътна с усилие.
— Никога досега не съм си давал сметка до каква степен желанието идва от съзнанието, а не от тялото. Толкова ми се иска да те любя. Но не мога. — Устата му се изкриви с горчивина. — Просто не съм в състояние да го направя.
— Всичко е наред, Стивън — прошепна младата жена. Дланта й се плъзна надолу по тялото му и спря върху слабините му с изпълнен с безкрайна нежност жест. — Не знам… не знам дали мога да понеса интимността ни при мисълта, че това може да бъде за последен път.
Херцогът усети буца в гърлото си. Още загуби, а тази бе наистина голяма. Дали в Градината на светлината имаше физическо съединяване? Веднъж беше чел някъде, че на небето имало духовно съединяване, което било по-хубаво от сексуалното. Тогава се бе усъмнил в думите на писателя, защото не виждаше откъде той можеше да знае това. Сега, след като бе любил толкова пъти Розалинд, не вярваше, че нещо може да бъде по-хубаво.
Но така поне имаше на какво да се надява.
Младата жена лежа будна дълго след като съпругът й заспа. Видението, за което й бе разказал, й се стори съвсем правдоподобно и истинско. Нейните родни родители бяха с нея и я бяха поверили в ръцете на осиновителите й. Тя бе двойно благословена. И въпреки това бе изживяла целия си живот в страх.
Тази мисъл я изпълни с гняв към самата нея. Тогава през съзнанието й премина ужасната сцена от смъртта на родителите й. Да, те бяха умрели бързо, но ужасът от онази нощ се бе запечатал в самата й душа. Трагедията бе последвана от ужасяващи седмици, от смъртта на любимата й бавачка. А после следваха студ, глад и парализиращ страх, докато се бореше да остане жива.
Нищо чудно, че оттогава непрестанно се бе чувствала несигурна, макар да бе спасена като по чудо. Бе погребала ужаса и бе съсредоточила усилията си да бъде безупречна дъщеря, така че Томас и Мария да я задържат при себе си.
През всичките години страхът я бе съпровождал като сянка. Беше се страхувала от неизвестното, страхуваше се да остави семейството на своите осиновители, страхуваше се да обича прекалено много друг човек. Бе по-безопасно да обичаш много хора, отколкото само един, затова бе дала обич на мнозина. Беше се омъжила за Чарлз, защото той бе част от нейния свят, света, който познаваше. Дори бракът със Стивън й се бе струвал безопасен, тъй като болестта му означаваше, че ще може скоро да се върне към познатия живот. Но любовта й към него не беше безопасна, излагаше я на риска от загуба, а това чувство не й даваше мира от смъртта на нейните родители. Затова не бе признала дори пред себе си, че го обича. Че го харесва — да. Че вдъхва в нея страст — определено. Но не и че го обича.