Това бе наистина гротескно. Винаги се бе мислила за спокойна и разумна, но дори пред себе си не бе честна, не признаваше колко много обича Стивън. Любовта й към него не беше безопасна — да го загуби, щеше да бъде равносилно да разсекат сърцето й на две.
Но един ден щяха да се съберат отново. Сега вече вярваше в това. Тази мисъл успя най-сетне да позволи на изтощената млада жена да заспи.
Глава 34
На следващата сутрин Стивън се събуди изненадващо свеж. Може би се дължеше на факта, че Розалинд все още спеше в обятията му. Дори Поршия се бе промъкнала до тях и бе прекарала нощта свита на топка върху леглото. Добро котенце.
Когато Розалинд се събуди, болката вече беше започнала да го разяжда отново, но намаля, след като тя му даде още две хапчета опиум. После го убеди да изпие едно яйце, разбито с топло мляко и мед. Изпи сместа предпазливо на малки глътки, но течността остана в стомаха му.
Прекосяването на стаята беше толкова над неговите възможности, че дори не помисляше за такова нещо, но се чувстваше достатъчно силен, за да се надигне и седне в леглото. Поканиха Катрин и прекараха приятна сутрин заедно. Младият мъж се чувстваше удобно, облегнат на планината възглавници, които бе струпала зад гърба му Розалинд. Говореха главно жените. За него беше достатъчно, че е с две от съществата, на които държеше най-много на този свят.
Херцогът се питаше безстрастно колко ли още ще оцелее тялото му. Един ден, може би два. Най-голямото му желание беше брат му да пристигне преди края.
Тогава в стаята се появи Хъбъл. Винаги непроницаемото му лице сега бе разкривено от изненада.
— Ваше височество, тук са лорд и лейди Херингтън. Тя настоява да ви види.
Розалинд ахна, а Катрин, която седеше от другата страна на леглото, едва не изтърва чашата си с чай. Не по-малко изненадан, Стивън отвърна:
— Покани ги.
Клаудия и съпругът й Андрю влязоха само след секунди. Графинята замръзна, когато видя брат си. Явно някой й беше казал за болестта му, но въпреки това действителността я бе сварила неподготвена.
Тя се овладя, поне външно, и се приближи до леглото.
— Трябваше да дойда, Стивън.
— Радвам се да те видя. И теб също, Андрю.
Ръкостискането на зет му беше кратко, но сърдечно. Той беше добър човек.
Розалинд наблюдаваше посетителите като лъвица, пазеща болното си малко, но Катрин рече любезно:
— Добър ден, Клаудия. Вярвам, че всички вкъщи сте добре?
Изражението на графинята се смекчи както винаги, когато станеше дума за децата й.
— Много добре, благодаря. А твоите син и дъщеря?
— Също са добре.
Разговорът замря, но Стивън побърза да добави:
— Можете да поздравите също и нас с Розалинд.
— О… но това е прекрасно. — Клаудия изглеждаше изненадана, но и искрено зарадвана. Бебетата открай време бяха най-краткият път към нейното добре оградено със стени сърце. — Трябва да се грижиш много добре за себе си, Розалинд.
— Така и възнамерявам да правя — отговори младата жена.
Тъй като нямаше сили за леки разговори, Стивън промълви:
— Розалинд, ако нямаш нищо против, може би Клаудия би искала да се види насаме с мен.
— Да, но първо… — Графинята хвърли изпълнен с мъка поглед към съпруга си. Той докосна леко лакътя й. Очевидно това й даде сила и тя продължи задавено: — Розалинд, Катрин, искам… искам да се извиня за миналото си държание и към двете ви.
Сега вече наистина изумена, херцогинята рече:
— Извинението е прието. Напълно естествено е да се притесняваш за брака на брат си.
В очите на лейди Майкъл проблеснаха иронични светлинки, но и тя каза няколко помирителни думи. Устните на Клаудия потрепериха.
— И двете сте по-великодушни, отколкото заслужавам.
— Не желая да се карам с вас, лейди Херингтън — заяви с достойнство Розалинд. — Никога не съм го желала.
След това хвърли поглед на етърва си и размени няколко думи с лорд Херингтън, след като излязоха от спалнята.
Клаудия не седна; закрачи неспокойно из стаята. Беше уморително дори само да я гледаш.