— Не бъди толкова лоша към себе си, Клаудия. В детството ти беше любимият ми човек. Ти ме изслушваше. Караше ме да се чувствам обичан. Винаги си била прекрасна с малките деца. — Усмихна се. — Ако не беше графиня, от теб щеше да излезе прекрасна бавачка.
Тя щеше да бъде като мисис Стандиш, да рискува живота си, за да защити повереното й дете, което и да е то. Графинята се изсмя през сълзи.
— Вероятно щях да се справя много по-добре.
Имаше чувството, че ако каже каквото трябва, щеше да й помогне, но не беше сигурен какво точно беше то. И тогава му дойде наум нещо.
— Защо се омъжи за Андрю? Имаше по-добри предложения. Можеше да бъдеш маркиза, не само графиня.
— Ами защото той ми харесваше най-много, разбира се. Когато бях с Андрю, винаги се чувствах хубава и умна. Желана. — Въздъхна. — Беше чудесно да бъдеш желана, въпреки че така и не разбрах кое пораждаше тези чувства у него.
— Съжалявала ли си някога за брака си?
— Никога — отвърна веднага тя.
— С други думи, ти го обичаш и винаги си го обичала. Казвала ли си му го някога?
Тя се изправи и започна да приглажда роклята си.
— Той знае, че… че не ми е безразличен.
Стивън не се изненада, че сестра му не можеше да използва думата любов. Той самият се бе държал така почти през целия си живот. Всъщност до предишния ден, когато бе напуснал за малко живота.
Сега вече знаеше от какво се нуждаеше сестра му. Стивън рече:
— Старият херцог ни научи на своя вариант на основните добродетели, Клаудия. Гордостта и благоприличието се намираха на най-горното място в неговия списък. Любовта не фигурираше изобщо. Всъщност, макар по тази тема да не се казваше нито дума, ние научихме, че да обичаш е признак на слабост. Достойно за презрение. — Спря за малко; трябваше да почине, преди да продължи. — Баща ни беше обърнал нещата с главата надолу. Любовта е най-голямата добродетел, това, заради което си заслужава да се живее. Гордостта и благоприличието са само пепел. Кажи на Андрю, че го обичаш, Клауди, както заради него, така и заради себе си. Кажи го и на децата си. — Усмихна се слабо. — Дори да ти се струва, че езикът ти ще се схване, докато изречеш тази дума.
Лейди Херингтън го погледна неуверено.
— Мислиш ли, че биха искали да го чуят?
— Според мен да. Не гледай с такова неодобрение на всичко, което си, Клауди, защото в характера ти има много възхитителни неща. Ти си смела и почтена и обикновено вършиш всичко с любов, макар не винаги да го казваш.
— С любов? Аз?
Тази идея очевидно я изненадваше не по-малко, отколкото бе изненадала преди време него самия.
— Да, ти. Зад хапливия си език винаги си криела добро сърце. — Отпусна се назад на възглавниците; чувстваше се прекалено уморен. — Само не забравяй следващия път, когато си на път да се разфучиш, да си отхапеш езика, ако трябва.
— Аз… ще опитам. — Погледна го, изражението й беше мрачно. — Довиждане, Стивън. Никога не съм предполагала колко ще ми липсваш; осъзнах го една сега, когато е вече прекалено късно.
Той й се усмихна уморено.
— Ще се видим отново. Тя сбърчи вежди.
— Наистина ли го вярваш?
— Знам го — отвърна той и дочу в гласа си ехо от думите на лейди Уестли.
— Моля Бога да си прав. — Наведе се и го целуна по бузата. — Аз… обичам те, Стивън. — Усмихна се криво. — Езикът ми не се схвана.
Младият мъж се засмя.
— Аз също те обичам, Клауди.
Толкова лесно беше да изрече тези думи. Защо подобно нещо му се бе струвало невъзможно през по-голямата част от живота му?
Когато сестра му излезе от спалнята, херцогът се обърна на една страна с уморена въздишка. Замисли се и си даде сметка, че още не беше казал на Розалинд колко много я обича. А като се обърнеше назад, беше съвсем ясно, че се влюби в нея почти от първия път, когато я видя. Какъв невероятен глупак беше, щом го разбираше едва сега. Но той беше Кениън и думата любов я нямаше в речника му. Предишната нощ, когато езикът му най-сетне се бе отвързал, двамата имаха нужда да си кажат толкова много други неща.
Докато потъваше в сън, Стивън си повтаряше, че това, което трябва непременно да направи преди да умре, е да сподели с Розалинд какво изпитва към нея.
Тик-так. Тик-так. Тик-так. Часовникът върху полицата над камината в спалнята тракаше прекалено силно в тишината. Пред Ашбъртън Хаус бе разпръсната слама, за да приглушава звуците от уличното движение, и това средство действаше забележително.
Розалинд прокара неспокойно длан по завивките върху леглото на Стивън. Беше късно следобед и той бе заспал веднага след тръгването на сестра си. Ядоса се, че Клаудия бе използвала толкова много от бързо топящата се енергия на съпруга й.