Но Блакмър не направи опит да отхвърли обвинението. Той просто се взираше в своя нападател, а по измъченото му лице се изписаха ужас и вина. Всички присъстващи разбраха безмълвното признание.
— Кажи си молитвата, Блакмър, защото ей сега ще те застрелям — промълви бавно и отчетливо с убийствен глас Майкъл.
Мигновено в ръката му се появи пистолет и той го насочи към главата на лекаря.
Но преди да бе стрелял, Стивън изстена:
— Не! — Гласът му прозвуча като шепот, но въпреки това разсече авторитетно въздуха. — Не го убивай, поне не още.
Брат му се поколеба, после неохотно пусна виновника и отстъпи. Прибра оръжието, без да сваля тежкия си поглед от своята жертва.
Отрова, не смъртоносна болест. Той щеше да живее. Да живее. Стивън едвам успя да осъзнае този факт с уморения си мозък. Кризата трябваше да бъде разрешена бързо. Събра всичките си сили и помоли Розалинд:
— Помогни ми да седна.
— Ти няма да умреш! — прошепна ликуващо младата жена. Подложи ръка зад гърба му, надигна го и натрупа няколко възглавници зад него. — Слава на Бога!
Херцогът я дръпна да седне до него, преди да насочи вниманието си към човека, който за малко не го бе убил.
— Тъй като беше заплашен моят живот, мое е правото да го разпитам. Блакмър, признаваш ли, че опита да ме убиеш?
— Не… не съм имал намерение да ви убивам. — Лекарят си пое на пресекулки въздух. — Всичко започна с лекарството, което ви дадох, когато се натровихте с храна през пролетта. Само около една четвърт от хапчетата съдържаха арсеник, а в тези, в които имаше, количеството беше различно. Опасността да се вземе смъртоносна доза наведнъж беше съвсем малка.
— Но с времето той е получил хронично отравяне, придружено с остри кризи в случаите, когато е поглъщал по-голяма доза — намеси се мрачно Кинлок. — Дяволска работа. Колкото повече хапчета е вземал, толкова повече се е приближавал до смъртта.
— Мили Боже, това можеха да бъдат фаталните таблетки! Розалинд захвърли ужасена хапчетата в огъня и избърса с отвращение длан в роклята си. Майкъл погледна към брат си.
— Негодникът призна вината си — заяви с непринуден тон той. — Мога ли вече да го убия?
— Озапти още малко кръвожадните си инстинкти. Все още не знаем защо го е направил.
Сега, като се върна в спомените си назад, Стивън си припомни, че първите умерени болки действително бяха започнали по времето, когато се бе възстановявал от хранителното отравяне. И пристъпите винаги го бяха поразявали малко след вземането на таблетките. Както бе казал Кинлок, беше дяволски добре замислено.
— Блакмър — попита с леден глас той, — какво, по дяволите, съм ти сторил, че да заслужа подобно отношение?
— Никога не съм възнамерявал това да стигне чак дотам. — Лекарят се облегна на стената, като трепереше видимо. — Аз… смятах да изчакам, докато преживеете няколко лоши пристъпа. И след това щях да ви „излекувам“ като по чудо.
— Значи едва не уби един човек, за да подхраниш амбициите си — възкликна невярващо неговият колега. — Как е възможно лекар да падне толкова ниско? Не го застрелвай, полковник. Той заслужава да му накълцат черния дроб с тъп скалпел.
Стивън се намръщи, опитвайки да разбере. Това не можеше да е всичко.
— Все още не си обяснил защо. Ти си лекар, уважаван в нашия край. Проспериращ. От години си в много добри отношения с овдовялата сестра на викария. Не се нуждаеш от чудеса, за да затвърдиш положението си. — Изведнъж го порази ужасяваща мисъл. — Или си отровил и други твои пациенти под предлог, че ги лекуваш? Божичко, ти лекуваше Луиза, когато умря!
— Не! — възкликна бурно Блакмър. — Кълна се, никога не съм вредил умишлено на друг пациент. Определено не на херцогинята.
Колкото и да беше странно, Стивън му повярва. Ако лекарят беше способен да лъже така убедително, щеше да отрече отравянето.
— Но това отново ме кара да се питам защо само аз съм бил така благословен с твоето внимание. Да не би да си републиканец, който презира аристокрацията като цяло? Или просто мразиш мен самия?
Блакмър бе навел глава, а гърдите му се вдигаха и отпускаха. Но той така и не отговори.
Тежкото мълчание бе нарушено внезапно от Розалинд, която си пое рязко дъх и възкликна остро:
— Блакмър, веднъж съпругът ми ми каза, че си бил намерено дете, отгледано от енорията. Кой беше баща ти?
Той вдигна рязко глава и я загледа. Лицето му беше посивяло.
— Ти… отгатна.
— Само го погледнете внимателно. — Херцогинята местеше проницателния си поглед от Блакмър към Майкъл и Стивън, и отново към Блакмър. — Формата на лицето, ръста и цвета на очите. Същите сивозелени очи като Стивън. Приликата не е така силна както между Стивън и Майкъл, но я има. Бащата на Блакмър е старият херцог.