— Избрал си много неподходящ начин да го покажеш — обади се Катрин с каменно изражение.
— Съжалявам за това, което е трябвало да изтърпиш. Към нито едно дете не би трябвало да се отнасят така лошо. — Стивън се размърда, умората започваше да му тежи като огромен камък. — Но защо реши да ме тровиш, за да ми привлечеш вниманието? Трябваше просто да ми кажеш за нашата роднинска връзка.
Лекарят го изгледа с широко отворени очи.
— Щеше ли да ми повярваш?
— Вероятно. Физическата прилика не може да се отрече, а и съм наясно с похотливите навици на баща ми — отвърна сухо младият мъж.
— Никога не съм предполагал, че има смисъл да разговаряме. — Устата на Блакмър се изкриви с горчивина. — Не съм очаквал справедливост от представителите на семейство Кениън.
И така, арогантността и неверността на стария херцог го бяха надживели и едва не бяха причинили смъртта на неговия наследник. Каква горчива ирония имаше във всичко това.
Стивън разтърка уморено корема си. Трудно му беше да си спомни от колко време вече болката бе постоянен негов спътник.
— Какво, по дяволите, да правя с теб, Блакмър?
Настъпи тишина, която бе нарушена от гласа на Катрин:
— Можеш да го предадеш в ръцете на правосъдието, за да бъде осъден и вероятно — обесен. Ако не желаеш да постъпиш така, какво ще кажеш да замине някъде? Например в австралийските колонии? Там имат нужда от лекари.
— Разбира се, стига да може да му се има доверие, че няма да опита да убие другиго. — Лицето на Кинлок също беше като изсечено от гранит. — Този човек е срам за лекарското съсловие, той се е погаврил с дадената клетва.
Стивън погледна към своята съпруга, която стоеше все така вдясно от него.
— Ти какво мислиш?
— Част от мен иска той да страда така, както страдаше ти. След като се погърчи известно време в лапите на непоносима болка, може и да проявя снизходителност. И въпреки това… — Спря да говори за момент, видимо развълнувана. — Кой от нас не е допускал грешки, които биха могли да имат ужасяващи последствия? Когато беше малка, Джесика опита веднъж да изкъпе Брайън. Искаше да помогне, но едва не го удави. Направеното от Блакмър не е невинен инцидент. Но аз му вярвам, че не е имал намерение да те убие.
През годините, през които бе служил като представител на съдебната и изпълнителната власт в своите владения, херцогът често бе раздавал правосъдие и го бе правил добре, но никога не бе решавал въпрос, който да го засяга така пряко. Взря се в изпитото, измъчено лице на лекаря. Неговия брат, който очакваше стоически присъдата си.
Когато бе научил кой е баща му, това вероятно бе отворило в душата му незарастваща рана. Всеки път, виждайки Стивън или Майкъл да минават на кон покрай него, той е страдал от факта, че неговите полубратя живеят, заобиколени от богатство и привилегии, докато той самият е непрекъснато малтретиран и недохранен. А тъй като беше с една-две години по-голям от Стивън, сигурно се е измъчвал още повече от мисълта, че ако беше законно дете, той щеше да бъде следващия херцог Ашбъртън. Бедният, бедният човек!
И въпреки това бе постигнал най-доброто в неговото положение. Беше се възползвал от възможността да учи и бе заслужил да бъде изпратен да следва медицина. Бе първокласен лекар, който не скъпеше времето си и се грижеше за по-онеправданите от него самия. Беше образец на човек, дължащ всичко на собствените си усилия… докато трупалата се с години горчилка в душата му го бе превърнала в отровител.
Стивън погледна към по-малкия си брат. Старият херцог се бе отнасял отвратително и към него, но поне бе отгледан с предимствата, които дава богатството. Бе имал възможност да бяга от абатството, като отиде в Итън и в домовете на своите приятели. Но дори при това положение емоционалното и физическото малтретиране бяха станали причина да се превърне в човек с труден характер и разрушителни инстинкти, докато успя да се помири със собствените си демони.
В действителност всички деца на херцога бяха жертви на неговата грубост и безчувственост. Клаудия се бе превърнала в язвителна, изпълнена с горчивина жена, а Стивън, предпочитаният син и наследник, се бе отдръпнал дотолкова от живота, че се бе изолирал от всичко, което има значение в него. Трябваше ли Блакмър, който бе страдал най-много от всички, да бъде унищожен, защото гневът му бе избухнал по такъв отвратителен начин?
В този момент самият Блакмър наруши напрегнатото, изпълнено с очакване мълчание, като заяви безстрастно:
— Лорд Майкъл е прав. Макар да не съм възнамерявал да убия, резултатът бе почти такъв. Имаш пълното основание да ме изпратиш на бесилката. — Устата му се изкриви. — Не очаквам прошка. Но трябва заради мен самия, да ти кажа колко много съжалявам. Прости ми, Ашбъртън, задето заради мен преживя целия този ад. — Премести поглед към Розалинд. — И ти, херцогиньо, защото очевидно и ти си страдала. В известен смисъл може би дори повече от твоя съпруг. — После очите му се насочиха към Майкъл. — И ти, лорд Майкъл. Причиних ти голяма мъка и те разделих със семейството ти. Нямало е миг по време на нашето пътуване, през който да не съм съжалявал за това.