Главата го болеше много. Повдигна несигурно длан към нея, но някой я хвана във въздуха, за да го възпре.
— По-добре не пипайте превръзките — заяви дрезгав контраалт. — Получихте доста силен удар в главата.
Младият мъж погледна вдясно и премигна. До него беше коленичила лейди Калибан. Или по-скоро мисис Розалинд Джордан. Докато поставяше внимателно ръката му върху постелката, лъч слънчева светлина превърна косите й в злато, кехлибар и тъмен бронз. Всички цветове на есента, макар хората без въображение да биха ги нарекли светло-кестеняви. Изражението й говореше за чувство за хумор и за интелигентност. Бе го видял още снощи на сцената.
Но не бе очаквал искрената топлота в тъмнокафявите й очи. Херцогът се взря в шоколадовите им дълбини, хипнотизиран от факта, че всичката тази добронамереност и съпричастност бяха насочени към него.
— Как се чувствате? — попита тя.
Ако очите й бяха шоколадови, гласът й наподобяваше най-хубавото отлежало бренди, една глътка от което можеше да подейства като силен удар. И тъй като към всичко това се добавяше подобната й на сметана кожа, тя определено му напомни за най-вкусните неща, които бе опитвал в живота си.
Но ако й го кажеше, тя щеше да го помисли за малоумен. Опита да отговори с „Много добре“, но от пресъхналото му гърло излезе нещо подобно на грачене.
Прекрасната непозната посегна към каната, която стоеше край нея.
— Звучи иронично след онова, което преживяхте, но все пак — искате ли вода?
Той кимна. Мисис Джордан вдигна каната и напълни една калаена чаша. Приближи я до устните му, за да може да пие. После седна отново върху петите на сгънатите под тялото си крака.
— Помните ли какво се случи? Реката?
Херцогът се замисли и потръпна при живия спомен за теглещото го течение и буйните води.
— Момчето добре ли е?
— Брайън е в чудесна форма. По-добре от вас всъщност. Той е малкият ми брат. Сега ви караме при лекар, за да се уверим, че не сте ранен сериозно.
— Благодаря — прошепна той; гласът му все още почти не се чуваше.
— Ние трябва да ви благодарим. Цялото ми семейство ще ви бъде вечно благодарно за това, което сторихте. — Мисис Джордан се намръщи. — Във Флечфийлд ли живеете? Може би трябваше да ви откараме там, но Редминстър е по-близо.
Той поклати глава.
— Живея в… западната част на страната — успя да обясни той.
— В такъв случай ще се грижим за вас, докато се възстановите достатъчно, за да отпътувате за дома си. — Постави длан върху ръката му. — Аз съм Розалинд Джордан. Страхувам се, че дори не знам името ви. Аш…
Раздразненото гърло не му позволи да довърши името си.
— Мисис Джордан наклони глава на една страна. Мистър Аш?
Младият мъж опита да я поправи, но точно в този момент фургонът хлътна в дълбоката канавка и Стивън се блъсна в близката греда. Отново изгуби съзнание, но беше щастлив, че лейди Калибан го държеше за ръката.
Тичаше из пълна с цветя поляна, след някаква смееща се жена. Косите й се вееха след нея и искряха във всички цветове на есента, а фигурата и бе прелъстително женствена. Той я хвана и я обърна към себе си, за да я целуне. Цялата ухаеше на диви ягоди. Вплете ръце в косите й и я погали. Дишането й се учести. И както става само в сънищата, изведнъж и двамата се озоваха легнали и тя започна да отвръща на ласките му със страст и нетърпение, не по-малки от неговите.
Придърпа я по-близо и я целуна отново. Сладки диви ягоди. Тя се отдаде на милувките му и отвърна трескаво на целувката му.
И внезапно го блъсна в гърдите и заяви задъхано:
— Очевидно вече се чувствате по-добре.
Сънят му избледня и Стивън си даде сметка, че се взира в две шокирани шоколадови очи, които се намираха само на сантиметри от неговите. Той лежеше на една страна, този път в истинско легло в тъмна, осветена със свещи стая. А Розалинд Джордан лежеше в обятията му, разчорлена, със зачервени от целувките устни, а изражението й беше нещо средно между напушващ я смях и объркване.
Искаше му се да я целуне отново. Но се сбогува неохотно с поляната с цветя и се отдръпна.
— Боже мой, съжалявам, мисис Джордан. Какво… какво стана? Къде се намирам?
Тя се надигна на лакът и прибра кичур коса зад ухото си. Беше напълно облечена и лежеше върху завивките.
— Страхотна болногледачка съм — заяви с крива усмивка тя. — Аз би трябвало да се извиня, че не си върша както трябва работата. Но ми се стори, че вече сте по-добре, затова полегнах да си почина и съм заспала веднага. — Прикри уста с длан и се прозя неустоимо. — Съжалявам. Денят беше изморителен. Намираме се в „Трите корони“ в Редминстър. Прегледа ви един лекар. Каза, че ще имате главоболие и ще трябва да полежите ден-два, но нямате никакви сериозни наранявания. Как се чувствате?