— Благодаря, но вкъщи не ме очакват на определена дата. И не съм мистър Аш.
— Съжалявам — отвърна разкаяно тя. — Как да ви наричам?
Стивън понечи да отговори, но в последния момент затвори уста. В мига, в който се представеше като херцог Ашбъртън, щеше да сложи край на приятелската близост помежду им. Ако беше продажна, Розалинд Джордан щеше да опита да пропълзи отново в леглото му с надеждата да спечели нещо от прелъстяването на херцог. Ако пък беше слънчевата, пряма жена, каквато изглеждаше, вероятно щеше да се смути от ранга му. Сигурно щеше да стане много официална, може би дори щеше да излезе объркана навън.
Младият мъж се вгледа в очите й и разбра, че не би понесъл да се случи подобно нещо.
— Казвам се Стивън — рече той. — Нали ти сама настоя да те наричам Розалинд.
— Много добре. — Тя наклони глава на една страна. — Стивън Аш?
Помисли за момент да й каже истината, че семейното му име е Кениън, но тогава щеше да се наложи да обясни това Аш, което бе измънкал във фургона, и монограма Аш на някои от вещите му. По-лесно беше просто да кимне и да смени темата.
— Казваш, че си дъщеря на семейство Фицджералд. Мистър Джордан член на трупата ли е?
Розалинд въздъхна и лицето й помръкна.
— Беше някога, отдавна. Мъртъв е от години.
— Съжалявам — отвърна Стивън, опитвайки гласът му да звучи искрено, макар в действителност думите й да го изпълниха с удоволствие.
Значи лейди Калибан беше вдовица. Прелестна, необичайна вдовица, която не се бе разстроила никак от това, че бе легнала в леглото на непознат мъж и бе разбудена от целувките му.
Споменаването на покойния й съпруг я накара да се изправи.
— Трябва да те оставя да почиваш. След като вече си толкова по-добре, отивам в моята стая. Но преди да изляза искам да знам имаш ли нужда от нещо.
Херцогът преглътна неприличния отговор, който му дойде наум, и попита:
— Трупата утре ли си тръгва от Редминстър?
— Не, градът е по-голям от Флечфийлд. Ще останем няколко дена. — Усмихна се. — Дори разполагаме с доста приличен театър в залата за събрания, балове и други подобни в страноприемницата „Роял Джордж“.
— Защо не отседнахте в „Роял Джордж“? Смятате, че почитателите ви ще ви досаждат?
— Възможно е. Но истинската причина е, че не можем да си позволим цените там — отвърна бодро тя и отвори вратата. — До утре сутрин, Стивън.
След като остана сам, той се изправи предпазливо на крака. Пак му се зави свят, но премина бързо. Прекоси стаята, като усещаше ясно всяко натъртване от днешното си приключение в реката, и се приближи до багажа си. Измъкна бурканчето с хапчетата на Блакмър. Вземаше лекарството редовно, въпреки че едва ли имаше полза от него. Поне тази вечер опиумът щеше да успокои пулсиращата му от болка глава. Извади две таблетки и ги изпи с чаша вода.
Върна се в леглото. Чувстваше се достатъчно изтощен и несигурен на краката си, за да побърза да легне отново. Въпреки всичко заспа в изненадващо добро настроение.
След като гледа „Буря“, той бе решил, че не желае нито съпруга, нито изкуствената страст на някоя куртизанка. Лесно беше да го кажеш, когато желанието ти е задрямало. Но ето че сега то се бе върнало с пълна сила. Може би нямаше да бъде невъзможно да привлече в леглото си някоя добросърдечна, привлекателна жена, достатъчно свободомислеща, за да приеме с лекота една любовна връзка. Дали Розалинд Джордан беше такава? Искаше му се да го вярва.
Боже, колко му се искаше!
Щом се върна в стаята си, Розалинд откри с благодарност, че сестра й още не се е прибрала от представлението. Отпусна се в леглото, притиснала ръце към устата си.
Както бяха забелязали и двете с Джесика още по време на представлението, Стивън Аш беше… много привлекателен. И не само защото беше висок, силен и красив. Беше се оказала права, когато забеляза страст в чертите на лицето му, докато той лежеше в безсъзнание. Нещо повече, беше готова да се хване на бас, че под фасадата от изпълнена с ирония невъзмутимост се криеше характер с по шекспировски сложна многопластовост. Страст и скрит огън. Тъмни, неустоими течения, които съдържаха… какво? Гняв, мъка, желание? Истински Хамлет, човек с естествен авторитет. И в същото време бе безупречно учтив, нещо, което й допадаше безкрайно.
Освен че, разбира се, целуваше страхотно. Част от нея искаше да бяха останали по-дълго в това нереално, забулено от мъгла състояние между будуване и сън. В обятията му се бе чувствала приютена. Защитена. Желана. И съвсем мъничко притеснена.
Каза си твърдо, че позволява на въображението си да я води накъдето си иска. Двамата с мистър Аш бяха непознати и той й се струваше интригуващ просто защото се различаваше от повечето й познати.