Чергарският й живот бе станал причина познатите й да бъдат предимно актьори и други видове скитници. Обожаваше баща си и повечето от останалите артисти, които бе срещала през годините. Но се бе заклела да не се омъжва вече за такъв човек. Чарлз Джордан бе ослепително красив и, когато решеше, невероятно очарователен. Но също така бе непочтен и на него не можеше да се разчита. Освен това нямаше талант.
Младата жена се изсмя при последната мисъл и легна възнак на леглото си. Очевидно се чувстваше в достатъчна степен Фицджералд, за да смята лошата игра като недостатък на характера.
Но въпреки това се различаваше от останалите Фицджералд. Мистериозните родители, които не можеше да си спомни, бяха оставили своята следа върху й, както на физическо, така и на умствено ниво. Останалите членове от семейството на нейните осиновители изглеждаха доволни от този номадски начин на живот, но Розалинд често се заглеждаше в къщите, край които минаваха, и се питаше какво ли би било да живееш постоянно в някоя от тях. Беше достатъчно да разговаря с хора като Стивън Аш, за да осъзнае, колко освежаващо е да общува с човек без артистичен темперамент. Понякога си мечтаеше да се омъжи за някой добродушен дребен земевладелец и да създаде с него дом и семейство.
Тя въздъхна. Макар мечтите й да не бяха необичайни, със същия успех можеше да пожелае замък на луната и рицар с лъскава броня. Жестоката истина бе, че най-вероятно тя не можеше да има деца и никога не оставаше на едно място достатъчно дълго, за да завърже връзка с типа мъж, който я привличаше.
Освен това, ако някога все пак срещнеше някой такъв солиден, достоен за уважение джентълмен, той щеше да я помисли за порочна актриса. Тази мисъл я разсмя, защото тя не беше нито порочна, нито кой знае каква актриса. Нито пък Стивън Аш беше весел дребен земевладелец.
Смехът бе за предпочитане пред мисълта, че най-интересният мъж, когото бе срещала, щеше да си отиде след ден-два, и тя така и нямаше да има възможност да го опознае.
Стивън бе почти заспал, когато усети първия пристъп на болка в стомаха си. Моментално се разбуди напълно, изпълнен със страх от това, което щеше да последва. Горещината премина в парализираща болка, когато се надигна от леглото. За щастие Розалинд бе оставила една свещ запалена.
Успя да се добере до нощното гърне точно преди да се превие и да изпразни в него цялото съдържание на стомаха си. Остана известно време свит, задъхан, с лепнеща от пот кожа и бясно туптящо сърце. Божичко, как изобщо му бе дошло наум да започва връзка с жена, когато не можеше да има доверие на собственото си тяло?
Изправи се и избърса потното си лице с ръкава на нощницата. Наложи си с мрачна решителност да погледне истината в очите. До този момент не бе приел напълно факта, че умира. Дълбоко в себе си вярваше, че може би е станала грешка. Той беше херцог Ашбъртън и беше в разцвета на силите си. Невъзможно бе да е смъртно болен. Но след тазвечерната атака не можеше повече да вярва в това. Наистина умираше.
Непоносимо му беше да мисли, че рано или късно това щеше да му се случи и пред други хора. Херцог Ашбъртън щеше да се превърне в една плюеща, жалка човешка развалина. Интересно как болестта го бе изправила лице в лице с тази конкретна проява на греха на гордостта.
Макар никога да не бе изпитвал необходимост да парадира със своето богатство и произход, той бе разбрал току-що, че не можеше да понесе да проявява слабост. Фактът, че болестта му скоро щеше да стане видима за света, несъмнено щеше да му даде безценен урок по смирение, но той не гореше от нетърпение да го научи. Колкото повече можеше да отложи неизбежното, толкова по-добре. Щеше да се върне в абатството веднага, щом се почувстваше достатъчно силен да язди. Там поне гледката на отпадащото му тяло щеше да бъде ограничена само до очите на прислугата. И то до колкото се може по-малка част от нея.
Изправи се на крака. Усещаше парене в стомаха и му се виеше свят много повече, отколкото през деня. Нямаше смисъл да взема повече хапчета с опиум — така или иначе нямаше да ги задържи. Но имаше нужда от нещо, с което да задоволи страшната си жажда. Слава Богу, спомни си за изпратеното от ханджийката мляко. То се оказа съвсем прясно и прохладно. В началото отпи колебливо, но започна да пие все посмело, щом усети как течността успокоява разбунтувания му стомах. Винаги бе имал голяма слабост към прясното мляко и бе утроил консумацията му, откакто го бе връхлетяла болестта.