След като изпразни каничката, Стивън си легна отново и придърпа завивките върху потреперващото си тяло. Когато заспа този път, не бе посрещнат от приятни сънища.
На сутринта се събуди, приветстван от слънчевата светлина, но обзет от мрачно примирение. Мислите му за Розалинд Джордан от предишната нощ бяха, меко казано, трескави. Най-многото, което тя можеше да бъде някога за него, бе да изпълва фантазиите му. Беше достатъчно деликатен и, призна си го, горд, за да започне връзка с жена, когато в бъдеще го очакваше само западане и смърт.
Измъкна се уморено от леглото, безсилен, със световъртеж и главоболие. Но като цяло не се чувстваше зле. На другия или най-късно — на по-следващия щеше да бъде готов да си тръгне.
Погледна се в огледалото над умивалника и трепна при вида на лицето си. Това, което се виждаше изпод брадата, превръзките и синините, приличаше по-скоро на лице на разбойник. Отиде да извади бръснарските си принадлежности. След като се избръсна, свали превръзката и огледа раната на главата си. Лекарят бе избръснал косата около пея и я бе зашил. Не се виждаха признаци от кървене или инфекция, затова младият мъж залепи парче пластир и среса косите си така, че да закрият оголеното място. Промяната в прическата му придаваше леко екстравагантен вид, но поне прикриваше раната.
После се облече. Както бе казала Розалинд, ботушите му ставаха за носене, макар че камериерът му би ги изхвърлил незабавно. Но Стивън Аш не беше херцог и нямаше защо да поддържа безупречен вид. Между другото, това действаше доста освобождаващо.
Познатият ритуал на миенето и обличането подобри настроението му. Усещаше стомаха си сравнително стабилен и реши да слезе долу с намерението да закуси. „Трите корони“ беше от онези скромни, чисти страноприемници, които бе опознал при това си пътуване. Спря на последните стъпала. Зад вратата вдясно се чуваше плътният глас на Томас Фицджералд. Семейството очевидно се хранеше в отделна трапезария.
Разбира се, можеше да закуси и сам, но се бе уморил от самотата, а и не смяташе, че има опасност стомашната атака да се повтори скоро. Почука на вратата и влезе, когато Мария се обади отвътре. Около масата бяха насядали и петимата членове на семейството. Всички бяха много привлекателни, но го изумяваше колко се различаваше Розалинд от тъмнокосите си синеоки роднини.
Появата на Стивън бе посрещната от миг на пълно мълчание. После настана суматоха, тъй като всички, освен Розалинд, наскачаха и се спуснаха към него. Дори и дългокраката хрътка се измъкна изпод масата и започна да се върти около него.
Мария Фицджералд стигна първа до младия мъж. Притисна длани към пищната си гръд и заяви с богатия си, изпълнен с емоции глас:
— Розалинд ни разказа всичко за вас, мистър Аш. Благословен да сте, задето спасихте детето ми. Кълна се пред Бога, че отсега нататък животът ми е ваш и можете да правите с него каквото пожелаете.
Херцогът се взря в големите и сини очи, пълни със сълзи. Помисли си, че Мария определено беше великолепна изпълнителка на трагични роли. Но бе сигурен, че под целия този театрален драматизъм тя бе напълно искрена. Ако беше отвърнал, че желае да й отнеме живота, тя със сигурност щеше да му подаде лично някакво смъртоносно оръжие.
Той освободи учтиво ръката си.
— Направих само това, което би сторил всеки, мисис Фицджералд. И не се сещам за по-добър начин, по който бихте могли да използвате живота си, отколкото настоящия.
При тези думи Томас избухна в бурен смях. Пое току-що освободената ръка на Стивън и я разтърси енергично.
— Добре казано, мистър Аш. Но трябва да отбележа, че споделям напълно чувствата на моята съпруга. — Погледна с любов към сина си, който стоеше до него. — Нашият Брайън е невероятен калпазанин, но щеше да ни липсва страшно много.
Джесика Фицджералд разроши косите на брат си.
— В това няма никакво съмнение. На мен например ми е много приятно да го гоня с четката си за коса, когато стане невъзможен.
Като Миранда в пиесата тя бе изумителна. Като сестра беше трогателна.
Брайън се изчерви леко, поклони се и заяви с официален тон:
— Определено съм ви задължен, сър. Признавам, че с безразсъдството си изложих на риск и вашия живот. Безкрайно съм щастлив, че не пострадахте сериозно.
Напълно смутен от всичкото това внимание, Стивън точно се чудеше какво да каже, когато от масата се чу шеговитият глас на Розалинд:
— Притеснихте до смърт бедния човек, когато най-голямото му желание в момента сигурно е да хапне нещо. Чаша чай, мистър Аш?
Херцогът заобиколи с благодарност прекалено емоционалното й семейство и прие вдигащата пара чаша. След една юнашка глътка от чая рече: