— Наистина правите прекалено голям въпрос от това, което извърших. Радвам се, че ви помогнах. Нека не говорим повече.
Но семейство Фицджералд не беше готово да остави току-така тази тема. Докато младият мъж си сипваше бъркани яйца, мажеше препечените филийки с масло, другите започнаха да преживяват отново събитията от предишния ден. Всяка една реакция — на шок, ужас или облекчение, бе обрисувана най-детайлно с жар и устрем.
Макар да си даваше сметка за важността на своята роля в драмата, Стивън бе омаян. Трудно можеше да си представи нещо по-различно от закуските в своето детство. Това бе семейство в истинския смисъл на думата, а не просто сбор от хора, свързани от обща кръв и богатство. Всеки от тях бе сигурен, че е приет и обичан; в замяна той се отнасяше с уважение и обич към останалите.
Единствено Розалинд не се присъедини към ликуващия брътвеж. Без да се натрапва, тя се грижеше всички да бъдат добре обслужени, дори кучето. Херцогът усети, че ако всеки в това семейство имаше някаква роля, нейната беше на логичния, умиротворен център.
Той забеляза също така и други, по-неуловими нейни особености, като например лекия аромат на розова вода, който я съпровождаше при всяко движение. И почти несъществуващото шумолене на полите й, когато стана да позвъни за още чай. Макар да се стараеше да не гледа към нея, не помнеше откога не бе чувствал така остро присъствието на някоя жена.
При завръщането на мястото си Розалинд спря за момент, за да огледа раната на главата му. Докосването на върховете на пръстите й, когато отмести косите му, бе неуловимо и еротично.
— Разрезът зараства добре, мистър Аш — отбеляза тя, — но имате измъчен вид. Надявам се, че ще останете в Редминстър поне още един ден. Пътуването може да се отрази зле на раната.
— Името ми е Стивън, ако си спомняш. И възнамерявам да остана поне до утре.
Топлината в усмивката й прониза сърцето му.
— Много добре, Стивън.
— Вие сте мой гост за целия си престой в „Трите корони“ — заяви натъртено Томас. — Чувствайте се свободен да поръчате пълна с шампанско вана, ако желаете.
Херцогът изпита угризения, че приема гостоприемството на човек, който надали можеше да си позволи подобно нещо, докато той самият можеше да купи странноприемницата само с джобните си пари. Но трябваше да позволи на възрастния мъж да изрази благодарността си. Беше научил това от наблюденията си върху ефекта, който произвеждаше понякога потискащата благотворителност на баща му.
— Би било престъпно прахосничество. Може би ще бъде по-добре по-късно да поръчам шампанско за всички.
— На всяка цена — отвърна Томас. — Аз ще се възползвам от възможността да вдигна тост за вашето добро здраве и дълъг живот.
Тези думи върнаха рязко младия мъж към действителността. Никакъв тост нямаше да му осигури нито живот, нито здраве. Тъй като апетитът му се изпари, той се изправи.
— Мисля да отида в конюшнята, за да видя как е Юпитер.
— Може ли да дойда и аз? — попита Брайън.
— Имаш да учиш уроците си, млади момко — заяви твърдо майка му. — А ти, Томас, трябва да ходиш в театъра с Джесика за репетицията. Роза, защо не заведеш мистър Аш в конюшнята, а след това — в „Роял Джордж“?
Мария поспря за момент и додаде, вече по-свенливо:
— Разбира се, ако желаете да се запознаете по-отблизо с нашата трупа.
— Нищо друго не бих желал по-силно — отвърна искрено Стивън.
Той бе надничал зад кулисите на няколко театъра, но нямаше опит с пътуващите изпълнители. Сега му предстоеше едно приятно развлечение.
Младата жена се изправи и двамата излязоха заедно на огрения от слънцето двор. Щом тръгнаха към конюшнята, очите й блеснаха шеговито и тя попита:
— Надявам се, че закуската в стил „Фицджералд“ не те порази прекалено.
Херцогът се усмихна, колкото на въпроса й, толкова и на гледката на пламтящите от слънчевите лъчи светлокестеняви коси.
— Беше истинско преживяване. Но в никакъв случай не неприятно.
Стигнаха конюшнята и той отвори вратата пред нея. Победен от любопитството, попита:
— Ти определено не приличаш на никой от твоето семейство. Да не би да си открадната от феите и да са те намерили сред дивите ягоди?
— Нищо толкова поетично. — Изражението й стана непроницаемо. — Осиновена съм. Семейство Фицджералд ме откри на една крайбрежна лондонска улица, полумъртва от глад, когато бях на три-четири години. Изглежда съм слязла от кораб с истинската си майка, която умряла малко по-късно. Един Господ знае какво щеше да стане с мен, ако те не бяха минали по една случайност.
Стивън я загледа, ужасен от мисълта за всички опасности, които дебнеха едно изгубено, бездомно момиченце. Особено пък, ако беше и хубаво.