— Тъй като Юпитер изглежда доволен от живота, може би сега ще отидем да видим как е трупата?
Херцогът се съгласи и предложи ръката си. Излязох заедно от конюшнята и тръгнаха по главната улица в Редминстър. На Розалинд й беше приятно да усеща силна та му ръка под дланта си. Жените й хвърляха завистлив погледи при вида на красивия й компаньон, а това я накара да се почувства горда. Всъщност тази разходка й доставяше огромно удоволствие. Напомни си, че бяха сами само по една случайност, затова поднови прекъснатия за момент разговор:
— С брат ти приличате ли си?
— Само външно… Майкъл е много по-емоционален от мен — отговори замислено младият мъж. — Дори сега, след като се ожени и се установи, той непрекъснато е нащрек. Може би годините, прекарани в постоянна опасност, си казват думата. Сякаш вижда на километър напред. Предполагам, че именно благодарение на тази си способност успя да се върне жив след дългогодишната война.
— Да виждаш на километър напред — повтори Розалинд. Ще запомня този израз. Може да послужи на някой от актьорите при интерпретацията на подобен характер.
— Това ли означава да бъдеш актриса — непрекъснато да наблюдаваш света, за да изпълняваш по-добре ролите си?
Младата жена се разсмя.
— Аз не съм актриса. Попълвам дупките там, където се налага… дори мъжки роли, ако е необходимо, тъй като съм висока за жена. Джес е талантливата. Повече ме бива като сценичен организатор. Моя отговорност са костюмите, декорите и сценария, благодарение на което работата първи гладко.
— Трупата непрекъснато ли пътува?
Тя поклати глава.
— Не съвсем. През най-студените зимни месеци оставаме в Бирмингам и играем на различни места в региона. Запролети ли се, тръгваме отново. — Кимна към странноприемницата напред. — Ако имаме късмет, играем на място като „Роял Джордж“. Ако ли не — в някой плевник.
— Звучи ужасно — заяви честно Стивън. — И как определяте къде ще ходите? Накъдето ви поведе музата ли?
— Не, имаме си постоянен маршрут. Хората ни очакват и ние сме наясно с какво разполагаме във всеки град. — Стигнаха до хана и тя го поведе към вътрешния двор. — Пътуващите артисти се намират на най-ниското стъпало на театралната стълбица. Лондонските театри са най-отгоре, разбира се. Следват големите провинциални сцени като например тия в Бат или Йорк. Хора като нас гастролират в градчетата, които са прекалено малки, за да си прави някой труда да създава театър там.
— Но твоите родители са изключително талантливи. Те със сигурност са могли да успеят и в някой по-голям театър.
Розалинд се усмихна печално.
— Талантът не е всичко. Баща ми може да играе всяка роля от Лир до Фалстаф, а майка ми може да разплаче възрастни мъже в трагедия като „Изабела“. Това не мина незабелязано и когато бях малка, Джон Филип Кембъл ги покани пробно в „Дръри Лейн“. Останаха обаче само месец. Кембъл завиждал на рецензиите, които пишели за татко. Но от друга страна и баща ми обича да прави нещата така, както той ги разбира. Театралните менажери са арогантно племе и не понасят упоритите.
— Особено ако се отнася за актьор, който не е стоял в Лондон достатъчно дълго, за да си създаде почитатели; иначе Кембъл щеше да понася артистичния му темперамент.
Младата жена кимна.
— Единственото решение беше баща ми да си бъде сам импресарио. Трупата „Фицджералд“ може и да не е прочута, но татко може да прави каквото иска.
Поведе Стивън към голямата зала, пристроена към хана и използвана за балове и други забавления. Докато изкачваха стълбите, от вратата пред тях излезе млад красавец, контешки облечен. Херцогът разпозна Едмънд Честърфийлд, актьорът, който бе играл Фердинанд.
Той се усмихна до уши на младата жена.
— Как си тази сутрин, великолепна моя розо?
— Нито съм твоя, нито съм великолепна — отвърна тя с непосредствеността на стария навик. — Едмънд, това е мистър Аш, който спаси Брайън от удавяне.
Вниманието на Честърфийлд се изостри. Той изглежда оценяваше всеки срещнат като потенциален конкурент или спонсор. Очевидно не видя в лицето на Стивън нито едното, нито другото, защото рече:
— Ти си много смел човек, за да си рискуваш живота за подобно хлапе, Аш. Е, ако ставаше въпрос за пищната Джесика, аз сам щях да се хвърля в реката.
— И да си съсипеш редингота? Съмнявам се — заяви със захарен глас Розалинд.
— Уви, хубава Розалинд, ти познаваш слабостите ми. — Честърфийлд се поклони превзето. — До довечера, жестока господарке.