— В твоите уста всичко звучи подозрително лесно, Иполита — рече сухо той.
— Наистина ще бъде, щом веднъж изречеш първите думи — увери го тя. — Ако допуснеш някаква грешка, ще замажа нещата и публиката няма да разбере нищо.
Музикантите приключиха увертюрата и започнаха марша, съпровождащ появата на Тезей, херцог на Атина, и неговата годеница Иполита, кралица на амазонките. Усетила възбудата, която я обземаше неизменно преди да излезе на сцената, Розалинд хвана младия мъж за ръката.
— Кураж, скъпи ми херцоже. Това е само Редминстър и ако не се справиш добре, кой ще разбере?
— Бардът може да се надигне от гроба и да ме порази — отговори мрачно той.
— Не се ласкай толкова. През вековете той е проспал изпълнения, осакатили произведенията му по всички възможни начини. Няма как да бъдеш толкова ужасен, колкото някои от актьорите, които съм виждала.
Стивън се усмихна плахо. Искаше да бъде където и да било другаде, само не и на сцената. За щастие моментът да излязат настъпи, преди да бе получил нервна криза. Розалинд го хвана за ръката и двамата излязоха величествено на сцената.
Тъй като го наблюдаваше скришом, усети точно в кой момент той почувства въздействието на всички насочени към него погледи. Лицето му се превърна в безизразна маска.
Тя го стисна силно за ръката.
— Кажи си думите и не падай — прошепна тя толкова тихо, че дори той я чу с усилие.
Стивън затвори очи за секунда, докато дойде на себе си. След това се обърна към нея и заяви авторитетно като истински владетел.
— А сега, хубава Иполита, часът на венчавката ни наближава.
Дъхът на Розалинд секна, разтърсена от топлината в очите му. Може би защото не беше обучен актьор, в него нямаше и капчица от маниерността на професионалистите. Затова пък излъчваше искреност, която й се струваше по-истинска от всичко наоколо. Той беше управник и герой, мъж сред мъжете. Той беше нейният любим, дошъл да я поиска завинаги. Искаше й се да вдигне лице, за да я целуне, и да се притисне в тялото му…
Покашляне сред публиката я върна в реалността, преди да бе станало късно. Благодарение на десетилетния си професионален опит Розалинд се усмихна прелъстително на Тезей — не на Стивън, на Тезей — и отвърна, че наистина дните до сватбата им щели да минат много бързо.
С напредването на сцената младата жена започна да се вълнува. Една компетентна трупа винаги бе в състояние да направи добро представление, но понякога всичко си идваше с такава точност на мястото, че се създаваше истинска магия. Усети, че и сега става така. Макар да не беше обигран актьор, Стивън имаше властен вид и привлекателно мъжко присъствие, което подчертаваше най-доброто в нейната игра. Беше й лесно да повярва, че е кралицата воин, „ухажвана от меча“, която се готвеше да се омъжи за своя любим с „пищност и триумф, и ликуване“.
Мълчанието наоколо издаваше, че публиката бе напълно погълната от пиесата. От този момент до края на вечерта сърцата й щяха да принадлежат на театрална трупа „Фицджералд“.
Измъчени влюбени и родители се появиха на сцената, за да търсят справедливост от херцога. Уловили магията, и Джесика, и Едмънд, и Джеремайя се въплътиха особено убедително в своите образи.
Скоро след това дойде ред Розалинд и Стивън да напуснат сцената. Мария ги чакаше отзад, облечена в сребристата рокля на Титания, царицата на феите. Тя прегърна развълнувано Стивън. Розалинд й завидя за лекотата, с която можеше да го направи. Тя самата усещаше прекалено остро присъствието му, за да може да се държи така непринудено.
— Беше великолепен! — възкликна Мария. Макар да говореше тихо, гласът й трептеше от живот. — Не беше ли прекрасно?
— Моята кралица на амазонките ме спаси да не се изложа като последен глупак. — Топлият му поглед срещна очите на Розалинд над главата на майка й. — Благодаря, че ми позволи да играя с теб. Малцина имат подобна възможност.
Доволна и изпълнена с облекчение, че в крайна сметка преживяването му бе донесло удовлетворение, младата жена се запъти към малката дамска гримьорна, за да се преоблече.
Смяната на костюма беше лесна работа. Трудното беше да се превърне от бъдещата булка на Стивън във фея.
Тъй като неговият герой участваше само в три сцени — в началото и в края на пиесата, Стивън наблюдава през повечето време отстрани. Джесика блестеше като красивата, объркана Хърмия, Томас и Мария бяха очарователни като царя и царицата на феите, а Брайън се прояви като прелестно безсрамния Пък. Стивън никога не бе виждал по-добро изпълнение. Томас Фицджералд бе създал трупа, с която можеше да се гордее. Интересно, дали посетителите на представленията на тази пътуваща трупа имаха представа какви късметлии са.