— Наистина бях добър, нали? Деметриус е много по-интересен образ от Лизандър.
Стивън удържа усмивката си, докато излезе от гримьорната. Очевидно един добре избран комплимент можеше да обезоръжи завистта на артиста.
Тези хора щяха да му липсват. Наистина.
Всички в трупата „Фицджералд“ обичаха празненствата и събирането в чест на Стивън Аш беше добър повод. След като изядоха приготвената в страноприемницата вечеря и вдигнаха няколко тоста за него, цялата трупа беше в приповдигнато настроение. Музикантите се събраха в един ъгъл и засвириха за удоволствие, докато останалите артисти се разделиха на групички.
Розалинд винаги бе обичала тези вечери. Плащаше баща й, и това бе една от причините никога да не забогатее. Но затова пък сред тяхната група царуваше топла, семейна атмосфера, нещо рядко сред пътуващите артисти.
Насочи поглед към Стивън, който разговаряше с Джейн и Уил Ландърс, млада двойка, изпълняваща второстепенни роли. Попита седналата до нея Джесика:
— Все още ли искаш Стивън да бъде аристократичният герой в твоята малка трагедия, който умира от несподелена любов към много по-нискостоящата ти особа?
Сестра й се изсмя и преглътна последната хапка от баницата със свинско.
— Той е прекалено великолепен, за да си представям как се измъчва по мен.
Розалинд изяде парче кейк и отпи няколко глътки шампанско.
— Той се държи твърде непринудено с нас за един джентълмен. Струва ми се, че е в чудесни отношения с всички от трупата.
— Защото наистина е джентълмен — отвърна замислено Джесика. — Истинските благородници нямат нужда да подчертават, че стоят над останалите.
В другия край на стаята младият мъж се засмя на нещо, което му бе казала Джейн; от обичайната му сериозност не бе останала и следа. Всъщност, осъзна внезапно Розалинд, все така без да сваля поглед от лицето му, мрачното му настроение бе изчезнало, поне за момента. Радваше се, че бяха успели да му подарят малко радост. И същевременно мисълта, че щеше да замине на другата сутрин, й причиняваше болка. Нямаше да го види никога повече. Това обаче й даде смелост.
— След като Стивън е част от трупата, трябва да го посветим.
Сестра й се разсмя и сините й очи затанцуваха.
— Страхотна идея! Интересно, дали самоувереността му ще издържи.
— Ще издържи — отговори замислено Розалинд. — Достойнството му е в кръвта и няма да го напусне дори на смъртното му ложе.
Очите на Джесика проблеснаха, знак, че опитва да запамети тази фраза за бъдеща употреба; после кимна припряно, което означаваше, че е готова.
— Ей сега ще обявя посвещението. — Остави чашата си, отиде в средата на стаята и вдигна ръце с повелителен жест. — Слушайте, слушайте, слушайте! — извика тя и тренираният й глас надделя над приказките и смеха. — Тъй като Стивън Аш се появи успешно на сцената с нас, време е да го посветим в редовете на театрална трупа „Фицджералд“!
Из помещението се разнесе смях. Единственият, който не се засмя, бе Едмънд Честърфийлд. Мразеше някой друг, освен него самия, да бъде център на внимание. Сигурно затова през повечето време беше в лошо настроение.
— И какво представлява това посвещение, хубава Хърмия? — попита предпазливо херцогът. — Потапяне в най-близкото корито за поене на коне ли?
— Всеки новодошъл трябва да целуне всички представители на противоположния пол в трупата — обясни с усмивка Томас.
Джеремайя се изхили.
— Това не е кой знае какъв товар, Стивън.
— Аз ще бъда първа — обяви Джесика, обви ръце около врата му и отметна съблазнително глава назад.
Двамата с младия мъж бяха изумителна двойка. За първи път в живота Розалинд усети завист към красотата на сестра си. Кой мъж би устоял на изкушението да притисне такова създание в обятията си? Розалинд изпита недостойно задоволство от факта, че целувката беше просто приятелска.
Останалите жени се наредиха в очакване на своя ред. Хилеха се като ученички, дори старата Нан, която играеше ролите на старици и отговаряше за сценичния гардероб. Стивън се захвана добродушно с играта и целуваше дамите с драматична показност.
Розалинд остана на мястото си. Не трябваше да предлага така импулсивно посвещаването като начин да получи целувка. Не това искаше. Искаше…
По-добре да не мисли за него.
Мария беше последна на опашката. Тя го целуна точно както правеше във „Веселата вдовица“. Обърна се и повика Розалинд.
— Твой ред е, скъпа. Още една целувка и Стивън става един от нас завинаги.
Всички заръкопляскаха. Младата жена се изправи неохотно и прекоси стаята. Когато застана пред Стивън, вдигна глава и видя в погледа му, че той също се чувстваше неловко. Колко глупаво бе постъпила, като бе започнала тази игра; тя щеше да нарани деликатната, но истинска връзка, която се бе зародила помежду им.