Херцогът протегна напред ръка.
— Ела, моя Иполита.
Намесването на сценичните им роли улесняваше нещата. Сега тя бе кралицата на амазонките, която отиваше гордо при своя любим. Пое ръката му и направи елегантен реверанс.
— Скъпи ми херцоже!
Той й помогна да се изправи и Розалинд забеляза мрачен хумор в очите му, когато се наведе да я целуне. Устните му бяха топли, допирът — лек, но тя усети как по цялото й тяло премина трепетна вълна. Да, помежду им имаше нещо, връзка, която в друго време и на друго място би прераснала в нещо по-дълбоко. Но те нямаше да имат подобна възможност.
И тогава целувката приключи. Без да го изпуска от очи, младата жена прошепна:
— Благодаря, Стивън.
Той отвърна с не по-малка нежност:
— Удоволствието беше мое, Розалинд.
Присъстващите заръкопляскаха бурно и Томас се приближи, за да напълни отново чашата на Стивън с шампанско. Розалинд се обърна, изпълнена със странно задоволство. Вече не съжаляваше за предложената от нея церемония на посвещаването. Дори публичната целувка бе за предпочитане пред нищо.
Стивън усети, че стомахът му се бунтува, затова се бе отказал от храната и се бе измъкнал, за да се качи в стаята си и да изпие едно хапче. Шампанското като че ли се отрази добре на храносмилането му, затова продължи да отпива по малко от него през цялата вечер. Разговорът се различаваше значително от бъбренето в лондонските салони. Бен Брейди например обясняваше как да се взривяват експлозиви на сцената, без да бъде изпепелена залата. Неговата съпруга Нан сподели с дрезгав глас, че обожава разкази за добродетелни девици, усмиряващи порочни развратници, макар тя самата да бе изгубила девствеността си преди Джордж III да изгуби Американските колонии. Единствената скучна особа в цялата компания бе Едмънд Честърфийлд.
След церемонията на посвещаването Стивън седна до Томас и Мария, разположили се на едно дъбово канапе. Те си припомняха забавни истории за преживяванията в театъра. Завиждаше на близостта им и на това, как автоматично сплитаха пръстите на ръцете си.
Тази гледка го накара да почувства още по-болезнено собствената си самота. Решително отблъсна тези мисли. Беше имал късмет в други отношения: нямаше право да се самосъжалява.
Размислите му бяха прекъснати от Томас, който погледна джобния си часовник и кимна към Брайън.
— Полунощ е. Отдавна трябваше да си в леглото, моето момче.
Детето, което точно се прозяваше, се усмихна глуповато.
— Още не съм си направил превода от латински.
— Можеш да го довършиш утре сутринта — обади се майка му. — Стига да приключиш до обяд. И не забравяй за аритметиката.
Брайън я целуна за лека нощ и излезе, а херцогът попита:
— Латински ли?
Томас кимна.
— Прекалено съм занемарил гръцкия си, за да мога да го преподавам, но латинският ми все още го бива. Момчето вече е напреднало доста.
Младият мъж повдигна вежди.
— Има късмет, че му осигурявате толкова добро образование.
С блеснали от видимата изненада на своя събеседник очи, Томас обясни:
— Учих в Тринити колидж в Дъблин. Е, тогава бях доста порядъчно момче. Така мислеше църквата, родителите ми и може би дори законът. — Поклати глава с шеговито съжаление. — Но срещнах това разпътно момиче. Видях я да играе Жулиета в Дъблин и зарязах всички велики перспективи пред себе си, за да положа сърцето си в краката й.
Мария изсумтя високомерно.
— Изобщо не му вярвай, Стивън. Истина е, че Томас има благороднически произход, но заложбите му щяха да го отведат единствено до бесилото. — Усмихна се многозначително на съпруга си. — Аз правех това, за което бях предопределена от съдбата. Той пък бе побеснял от желание да бъде актьор, затова използва ирландския си чар, за да ме убеди във вечната си преданост. В невинността си изобщо не предположих, че всъщност искаше съпруга от изтънчено старо театрално семейство като мен, която да го научи да играе.
— Тя е жена с труден характер — заяви тъжно Томас. — Държи ме под чехъл с уж меката си котешка лапичка.
Преди да успее да довърши, съпругата му плъзна длан по бедрото му по не особено благоприличен начин. Той се усмихна широко, прегърна я през раменете и я привлече към себе си.
В този момент се приближи Джесика.
— Не обръщай внимание на родителското тяло, Стивън — рече нехайно тя. — Те нямат чувство на приличие. Непрекъснато ме карат да се изчервявам заради тях.
Младият мъж се засмя; каква смяна на ролите между поколенията. Жалко, че неговите собствени родители не бяха изпитвали поне една десета от взаимната привързаност, която свързваше семейство Фицджералд.