В стомаха му започна бавно неприятно парене. Вече запознат с тънкостите на болестта, той се съмняваше, че тази вечер ще се разрази истински пристъп, но не желаеше да рискува. Изпразни чашата си и я остави встрани.
— Лягам си. Прекарах уморителен ден.
Изправи се, но се олюля и за малко не се строполи. По дяволите! Не беше пил чак толкова шампанско. Допря длан до главата си, която се пръскаше от болка, и се помоли да не се изложи пред всичките тези хора.
Розалинд се озова на секундата до него.
— Божичко, всички забравихме, че вчера отгоре ти се стовари тежко дърво. — Обви ръка около кръста му. — Ще ти помогна да се прибереш в стаята си.
Почти беше забравил за раната на главата, но тя бе удобно извинение. Подпрян на ръката на Розалинд, младият мъж прекоси стаята, като пожела лека нощ на всички.
Изпита облекчение, когато излязоха в прохладния коридор. Почувства се веднага по-добре, но не бързаше да пусне Розалинд. Тя беше прелестно мека, а височината й бе невероятно подходяща. До Луиза винаги се бе чувствал като великан.
Все така хванати за ръце, те изкачиха стълбите и тръгнаха към неговата стая. Щом застанаха пред вратата, младата жена вдигна поглед към лицето му; в тъмните й очи прочете загриженост.
— Ще се оправиш ли сам?
Той кимна.
— Само за момент ми се зави свят. Както каза сама, вчера върху главата ми се стовари тежък пън. А ми се струва, че оттогава измина много повече време.
Розалинд махна косата от раната му.
— Няма признаци на инфектиране. Въпреки това… може би е по-добре да не тръгваш утре. Не го прави, ако все още ти се вие свят.
Херцогът се възползва веднага от това извинение.
— Имаш право. Нужно ми е да си почина поне още един ден.
Беше време да се разделят. Никой обаче не понечи да го направи. Двамата се гледаха безмълвно. Той все още я бе обгърнал през кръста с едната си ръка и усещаше топлото й женствено присъствие. Искаше му се да погали копринените й коси, да целуне пълните устни, както бе направил предишната нощ, преди да се събуди и да открие, че Розалинд лежи до него…
Несъзнателно я привлече към себе си и я целуна. Тя въздъхна тихичко и обви ръце около врата му. Устните й имаха вкус на шампанско и подправки. Плъзна ръце към закръглените й бедра, а желанието му се превърна в истински огън. Тази прегръдка нямаше нищо общо с публичната целувка отпреди малко. Този път бе натежала от страст, интимна и както трябва.
Всъщност не.
Стивън вдигна глава; сега световъртежът изобщо не се дължеше на удара от дървото. Младата жена премигна насреща му със замаян поглед; той сигурно също гледаше така.
— Съжалявам — промълви с потрепващ глас той, шокиран и засрамен от липсата си на самоконтрол.
— Имаш ужасната способност да ме караш да забравям, че съм скромна и уважавана вдовица. — Розалинд свали ръце от врата му и отстъпи крачка назад. — Това говори много зле за мен, но целувката ми достави огромно удоволствие.
— На мен също. Не съм срещал по-неустоима жена, макар да не се гордея, че се поддадох на изкушението. Ти си не само прекрасна. Ти… ме вълнуваш.
Тя вдигна ръце към лицето му и прокара леко пръсти по изпъкналите му скули.
— Между нас съществува нещо по-специално, нали? Крехък цвят, който никога няма да донесе плод. Но това не намалява стойността му. — Докосна с почти недоловима милувка устните му. — В никакъв случай.
Обърна се и тръгна но коридора към своята стая, а високата й фигура се поклащаше съблазнително, нещо, за което самата Розалинд нямаше представа. Младият мъж я проследи с поглед с усещането, че чувства не само желание, а и нещо по-дълбоко.
Трябваше да впрегне цялата си воля, за да не я последва.
Влезе в стаята си и затвори вратата, подпря гръб на нея и стисна юмруци. Наистина не беше лесно да си херцог. Ласкаеха го в лицето, но зад гърба го ругаеха. Винаги се бе чувствал отделен от човешкия род и имаше съвсем малко приятели.
Но тази нощ, макар и за няколко часа, бе част от приятелски настроена група, която го приемаше такъв, какъвто беше. Тяхната топлота го предпазваше като пухен юрган от студа на вечността.
Погледна към светлите завеси, полюшвани мързеливо от влизащия през отворения прозорец ветрец. Не беше предполагал колко силно копнее за човешко общуване, докато не бе го преживял тази вечер. Как да остави тези хора, които го караха да се чувства по-щастлив от когато и да било досега?
Ако ставаше дума само за Розалинд или само за топлата атмосфера в трупата, нямаше да му бъде толкова трудно да се върне в абатството. Но съчетанието бе опасно завладяващо. Трябваше да си тръгне. Не беше нормално, нито безопасно да искаш толкова много. Особено сега, когато времето му изтичаше.