Розалинд наблюдаваше с усмивка как младият мъж убеждава хрътката да се премести. Веднъж бе чула арабската поговорка, че ако носът на камила се покаже в палатката, останалата част на камилата със сигурност ще го последва скоро. И макар да не беше красиво от нейна страна да сравнява аристократичния му нос с камилски, той определено се бе намърдал много ловко в палатката през последната седмица. В случая палатката беше театралната трупа „Фицджералд“. Наистина помагаше при пренасянето на декорите, беше кочияш на един от фургоните, когато бяха на път, изпълняваше незначителни роли, предимно на статисти, и обучаваше Брайън на латински, когато Томас беше особено зает.
Раната на главата му бе зараснала и най-вероятно продължаваше да стои с тях просто защото му беше приятно. Сега разположението на духа му определено беше много по-добро, отколкото при пристигането му.
Младата жена се сещаше често и с копнеж за прекрасната им целувка, при спомена за която и досега й се разтупкваше сърцето. Но оттогава и двамата бяха избягвали да остават сами. Иначе често разговаряха на всякакви теми и същевременно упорито не обръщаха внимание на прекалено силното привличане, което витаеше между тях.
Когато херцогът постави и последната част от декорите там, където му бе посочено, Розалинд се запита колко ли време ще остане при тях. Изпитваше суеверен страх, че ако засегне тази тема, той ще се почувства задължен да се върне към нормалния си начин на живот. Този ден несъмнено щеше да дойде, и то съвсем скоро. Но тя не искаше да допринася за това.
Стивън се обърна към нея.
— Нужно ли е нещо друго, госпожо сценичен управител?
Тя огледа всеки детайл от декорите, осветлението и местата за сядане.
— Всичко изглежда наред.
Херцогът почеса Алоишъс по ушите.
— Коя пиеса ще се играе тази вечер?
— „Изабела или Фатален брак“. Страшно емоционална творба за предадената невинност, която завършва с жестока смърт. — Младата жена се изсмя. — Една от най-добрите роли на майка ми. Тя направо побърква публиката и разплаква всички присъстващи жени. За първи път я видях да играе Изабела точно тук, в Уиткъм. Бях на четири-пет години и се спуснах с вик към сцената, защото помислих, че умира наистина. На публиката това й хареса. Винаги играем тук тази пиеса.
Събеседникът й повдигна тъмните си вежди.
— Сега се шегуваш, но сигурно е било доста страшно преживяване за едно малко дете.
Розалинд замря, защото думите му пробудиха неочаквано силни чувства в нея. Вцепенена, тя притисна длан към гърдите си, като си спомни миговете, в които бе повярвала, че любимата й майка умира. Ужасът и мъката й бяха неописуеми…
Херцогът я хвана притеснен за ръката.
— Добре ли си?
Върната обратно към настоящето, тя се засмя смутено:
— Странно. Кой знае защо думите ти върнаха преживяното и ми се стори, че всичко се случва в момента. Колко глупаво от моя страна.
— Изобщо не е глупаво — промълви той. — Изгубила си родната си майка. Очевидно е било ужасно да помислиш, че и жената, която те е осиновила, също умира. Все едно, че е настъпил краят на света.
— Точно така се почувствах.
Нещо тъмно и ужасяващо се раздвижи в дълбините на съзнанието й. Смъртта на майка й. Краят на света.
Младата жена потръпна и избута насила нежеланата мисъл обратно в мрака. Странно, че Стивън бе разпознал връзката между двете събития веднага, докато тя самата никога не си бе давала сметка за това. Всъщност се опитваше да не мисли за живота си преди срещата със семейство Фицджералд.
Херцогът стисна окуражително ръката й.
— Опитвала ли си някога да си спомниш как изглеждате родната ти майка?
— Да, но безуспешно. Мария казва, че трябва да е била добра майка, тъй като съм била добре възпитано дете. — Обезпокоена от посоката, в която бе поел разговорът им, Розалинд се огледа. — Едмънд го няма тук, нали? Трябваше да репетираме едноактната пиеска след главното представление. Не сме я играли напоследък.
Младият мъж отпусна ръка, приел промяната на темата.
— Как се нарича?
— „Мнимият любовник“. Глупава е, но смешна. Приятна смяна на настроението след мелодрамата на „Изабела“.
Намръщи се, като видя точно в този момент влизащия Томас.
— Татко май е ядосан, че Едмънд не се появява.
Фицджералд удари с дланта си по листовете, които държеше, после се завъртя на пети и се приближи към сцената.
— Стивън, налага се ти да изиграеш ролята на подлия любовник в едноактната пиеска. Репликите са малко, от теб се иска главно да имаш безчестен вид и да легнеш с не която жена трябва.