Сега бе ред на Едмънд да пребледнее.
— Самонадеян паразит! Видях как се промъкна с хитрост в нашата трупа, но изобщо не те бива за актьор. Видях и как се увърташ около Джесика. Но тя никога няма да се хване с един стареещ развратник като теб!
Розалинд стисна юмруци, изпълнена с инстинктивното желание да се нахвърли отгоре му. Как смееше този човек да говори толкова злобни и неверни неща!
Стивън умееше да се владее, а и нямаше актьорски амбиции, така че обидите не го смутиха ни най-малко. Нещо повече, той се усмихна лекичко:
— Страхувам се, че не можеш да кажеш нещо, с което и ме разстроиш, мистър Честърфийлд. Нямам никакво желание да бъда артист, нито пък съм се навъртал около Джесика, както се изрази най-вулгарно. — Хвърли ироничен поглед към Розалинд. — И наистина остарявам. Всички остаряваме. Изкриви устни. — Това е по-добрият вариант; и ти не би предпочел неговата алтернатива, нали?
Побеснял дотолкова, че да изгуби изцяло контрол, Едмънд отсече:
— Чашата преля! Напускам още днес. Управителят на Кралския театър в Бат отдавна ме умолява да се присъедини към неговата трупа, но от лоялност останах при тази безнадеждна групичка пътуващи бездарници. — Завъртя се на пети и заяви с треперещ глас: — Бъдете проклети всичките.
Направи десетина крачки към вратата, преди Стивън да наруши напрегнатото мълчание, като рече сухо:
— Човек не може да му отрече, че се оттегля с достойнство.
От напрежението не остана и следа, тъй като всички присъстващи се разсмяха. Едмънд им отправи един последен вбесен поглед и изскочи от залата.
Когато смеховете утихнаха, Томас каза:
— Изобщо не съжалявам, че няма да работим повече наедно, и това е самата истина. Момчето има известен талант, но е страшно недисциплинирано.
Джесика изсумтя презрително и допълни:
— Плюс маниерите на кутре, което още не е научено да ходи по нужда само навън.
Томас въздъхна; този път в него заговори загриженият театрален директор:
— Неговото напускане обаче ни поставя в непривична ситуация. — Събра за момент вежди. После погледна към Стивън. — Ела да пийнем по чаша в хана. Бих искал да поговоря с теб.
Стивън се съгласи, макар и леко притеснен. Розалинд ги проследи намръщено с поглед, като се питаше какво ли ще му каже баща й.
Глава 9
Томас Фицджералд взе напълнените до ръба халби и избра едно по-усамотено ъгълче в бирарията. Беше около три следобед и нямаше опасност някой да наруши спокойствието им.
Стомахът на Стивън се бунтуваше, но въпреки това той отпи от бирата, като се чудеше какво ли щеше да иска Фицджералд. Дали не се готвеше да изрази възмущението от прекалено страстната прегръдка по време на репетицията? Херцогът бе направил всичко възможно, за да бъде актьор, а не мъж с прелестна жена в обятията, но си даваше сметка, че не се бе справил особено успешно.
Побърза да вземе думата, за да отклони заслужените укори.
— Съжалявам, че говорих така на Честърфийлд. Ако не бях го предизвикал, може би щеше да се успокои и да се извини.
— Съмнявам се. — Томас сви рамене. — Ако трябва да бъда честен, неведнъж съм си мислил да го освободя. В началото ми беше благодарен, че го взех, но постепенно реши, че е най-важният в трупата. Предполагам, че му повлия обожанието от страна на прекалено много млекарки. — Актьорът поклати лъвската си глава. — Той обаче имаше договор. Не е лесно да намериш заместник насред сезона, така че щях да го задържа до края на годината. Сега ми се налага да търся друг.
— Дотогава ще можете ли да изпълнявате пиеси с по-малък актьорски състав?
— Бихме могли, но нещата много ще се усложнят, тъй като ще са необходими още репетиции, нови декори и костюми. — Фицджералд направи пауза и додаде лукаво: — Би било много по-просто, ако ти заемеш мястото на Честърфийлд.
Младият мъж едва не се задави с бирата си.
— Шегуваш се.
— Ни най-малко. — Събеседникът му направи красноречив жест. — Знам, че не изпитваш към играта страст, характерна за сериозния актьор, но съвсем прилично играеш второстепенни роли. Притежаваш много добро сценично присъствие, учиш изключително бързо — нещо много полезно при създалата се обстановка — и гласът ти е силен и с приятен тембър. Почти толкова добър е, колкото и моят. Изненадващо за любител.
Изобщо не беше изненадващо — между актьорската игра и речите пред Камарата на лордовете имаше много общи черти. Но Стивън нямаше намерение да го казва на глас. Проблемът беше, че театралният сезон щеше да продължи месеци наред. А един Господ знаеше само още колко ще остане на крака. През последните три седмици, откакто Блакмър му бе съобщил какво го очаква, бе забелязал леко, но постоянно влошаване на състоянието си.