— Мислиш ли, че Честърфийлд е получил наистина предложение от Кралския театър в Бат? Това е един от най-добрите театри в Англия.
Томас сви рамене.
— Ако са го поканили, то със сигурност е било за съвсем дребни роли, не първостепенни, каквито играеше при мен. Но по-вероятно ни излъга. В крайна сметка, какво е артистът, ако не човек, който се вживява в някаква роля? Или по-скоро — в непрекъсната поредица от роли. Нищо чудно, че народът винаги е гледал с подозрение на хората на изкуството.
Скокът от почитан благородник към лишен от уважение актьор, който бе направил в младостта си, бе наистина огромен. Изпълнен с любопитство за мотивите му, младият мъж попита:
— Каза, че са те смятали за „обещаващо момче“ в университета. Съжалявал ли си някога, че си се отказал от блестящо бъдеще, за да живееш чрез театъра?
— Нито за миг — отвърна незабавно Томас. — Но съжалявам, че дръпнах назад Мария. Тя можеше да бъде една от великите актриси, равна на Сара Сидънс. Бракът с мен я накара да отхвърли предложенията на големите театри, защото аз не съм в състояние да се погаждам с театралните директори; големи глупаци са. — Усмихна се със самоирония. — Тоест всички те, без мен самия.
Стивън се усмихна, но поклати глава.
— Твоят талант по нищо не отстъпва на нейния. Опитвал ли си някога да направиш компромис, за да получите славата, която заслужавате?
Фицджералд въздъхна.
— О, опитвал съм един-два пъти, но много бързо неизменно заставах на нож с онзи, който ме бе наел. Може би, ако баща ми не беше такъв тиранин, театралните менажери нямаше да събуждат твърдоглавието ми. Но от друга страна, ако той беше разумен човек, аз най-вероятно нямаше да се захвана с театъра, нито пък той да ме лиши от наследство.
Само с няколко думи актьорът бе разкрил доста неща за себе си. Като син на тираничен баща херцогът разбираше много добре твърдоглавието. Но той самият бе избрал пътя на невъзмутимостта и послушанието, вместо на бунта. Това по-разумен ли го правеше от Томас или по-голям страхливец? Ако го изгаряше страст по актьорската игра, дали щеше да избяга, за да живее на сцената? Или огромното богатство и отговорност за Ашбъртън щяха да го държат като заложник?
Най-вероятно да, защото чувството за отговорност му бе втълпявано от деня, в който се бе родил. Въпреки това му стана мъчно, че бе насочил така твърдо поглед в пътеката на дълга и не бе забелязал хилядите други пътища, по които бе могъл да поеме. Брат му се бе разбунтувал и бе намерил щастието си. Но не и Стивън. На него му липсваха и кураж, и въображение, и убеденост в правото на избор. Може би, ако се бе огледал достатъчно внимателно, щеше да намери начин да открие равновесието между отговорността и другите интереси.
Но сега умираше, а съзнанието, че бе изпълнил дълга си, не можеше да се сравнява с удовлетворението, което изпитваше от живота си Фицджералд. Отпи отново от бирата; имаше вкус на пепел, но може би това бе плод само на въображението му.
— Създаването на собствена трупа несъмнено е трудно, по затова пък дава свобода, на която се радват малцина.
— Да — усмихна се актьорът, но погледът му се рееше някъде далеч. — Мечтаех един ден да притежавам свой малък театър в град като Бристол или Бирмингам, кокетна къщичка и достатъчно нари, за да създам по-добър живот на съпругата и децата си. Можех да опитам всичките си теории за реалистична игра и исторически костюми, и… — Не довърши мисълта си. — Но така и не събрах парите, за да осъществя мечтата си, а след десет години ще бъда прекалено стар, за да играя която и да било голяма роля, с изключение на Лир. Както каза Едмънд, ще бъда достоен за съжаление старец, който седи край огъня и мисли за е воя провал.
Изражението му беше толкова театрално мрачно, че Стивън се засмя.
— Преувеличаваш… но това в крайна сметка ти е работата.
Събеседникът му се ухили до уши.
— Никой не може да се самосъжалява по-добре от един ирландец, момко. Аз живях много добре, изрекох велики слова, доставих удоволствие на мнозина, а до мен е най-прекрасната жена на света. Много от обучените от мен актьори сега се радват на успешна кариера в прочути театри, следователно в методите ми има нещо. Оставям това, плюс три деца, с които всеки би се гордял. Нелош паметник, а?
Тъгата на херцога стана остра като кама. Ако децата бяха най-добрият паметник на човека, значи той и тук се бе провалил. Трябваше да си осинови дете, но такава мисъл изобщо не му бе минавала през ума, защото Ашбъртън можеше да бъде наследен само от син, в чиито вени течеше неговата собствена кръв. Явно бе мислил много повече за наследството, отколкото за състоянието на своята душа. А сега вече беше късно.