— С децата ти всеки би се гордял — промълви тихо той и се изправи; в противен случай щеше да демонстрира, че англичаните не отстъпват на ирландците, станеше ли дума за самосъжаление. — По-добре да се връщам в театъра и да потърся костюм, подходящ за недостойния херцог.
Томас пресуши чашата си. Като видя, че събеседникът му не бе допил своята, изля остатъка в гърлото си.
— Жалко би било да се хаби този еликсир — обясни той, като стана. — Отивам да пиша на мистър Саймън Кент. Моли се да е поне наполовина толкова добър, колкото пише приятелят ми Бейтс.
Стивън кимна и излезе от бирарията. Но това, което искаше, не беше костюм, а Розалинд. Нейната топлина и слънчева природа щяха да излекуват сивото му настроение.
Тръгна по главната улица към театъра като опитваше да пропъди мисълта, колко голяма нужда имаше от нея.
След като репетицията приключи и всичко бе готово за представлението, Розалинд излезе от театъра. Точно затваряше вратата, когато се появи Стивън. Боже, колко добре изглеждаше с широките си рамене, високата осанка и косата, която на места имаше риж оттенък. Беше отслабнал през двете седмици, откакто бяха заедно. Бузите му бяха леко хлътнали и това подчертаваше скулите му. Изглежда го претоварваха с работа.
Или пък просто тя се взираше прекалено много в него. Утихна му се широко, смутена, че е толкова прашна и разрошена. Е, добре де, това бе обичайното й състояние, така че нямаше за какво да съжалява.
Младият мъж спря и изпълненият му с възхищение поглед показваше, че няма нищо против прахта.
— Розалинд, казвал ли ти е някой някога, че като се усмихнеш, все едно изгрява слънцето?
Тя се засмя; макар да не приемаше думите му сериозно, те все пак й доставиха удоволствие.
— Общуването с актьори е развързало езика ти, мистър Аш. Какво искаше татко?
Херцогът направи театрален поклон.
— Вие гледате, мадам Калибан, към най-новия член на трупата… поне докато баща ви намери заместник на Честърфийлд. Щял да наеме някой, препоръчан му от приятел.
— Чудесно! — Това означаваше, че Стивън щеше да остане още една-две седмици. — Тъй като ти учиш толкова бързо диалозите, ще се справиш без проблеми.
— Мислех да си потърся костюм за тази вечер. Искаш ли да преровим целия гардероб, за да видим какво ще подхожда?
Макар вече да знаеше отговора, младата жена съзерцава в продължение на няколко секунди високата му фигура заради удоволствието, което й доставяше това. После каза:
— Ще трябва да носиш същата роба както в ролята на Тезей. Нямаме почти нищо друго за мъж с твоя ръст, а само онзи костюм е достатъчно великолепен за херцог Клаудио.
— О!
Стори й се разочарован.
Тя също беше разочарована. Нямаха извинение да бъдат още малко заедно. Е, кой имаше нужда от извинения? Бяха големи хора.
— Искаш ли да се поразходим? — попита тя. — Покрай реката има пътека, по която се движа винаги когато дойдем в Уиткъм.
Стивън се усмихна топло и й подаде ръката си.
— Искам, и то много.
Докато вървяха към реката, той додаде:
— Усмивката ти може би не е точно като изгрев, но ти определено имаш слънчева натура.
— Защо да нямам, нали съм късметлийка? Имам прекрасно семейство, интересна работа. — Усмихна се широко. — И съм наясно, че без моите организаторски способности в трупата щеше да цари невъобразим хаос. Това ми носи огромно удовлетворение.
— Би могла и да създадеш истинска трагедия с фактите от твоя живот — отбеляза херцогът. — Сираче, осиновено от пътуващи артисти, които изкарват с непрекъсната борба прехраната си, овдовяла съвсем млада, принудена да работи в трупата, несигурно бъдеще.
Розалинд се изсмя звънко.
— Май си прав, но все пак предпочитам моята версия за живота си. Няма сигурно бъдеще, защо тогава да си приписвам ролята на трагична кралица? Звучи страшно глупаво.
— Колкото повече остарявам, толкова повече оценявам, каква благословия е да се родиш с подобно щастливо предразположение на духа — промълви замислено младият мъж. — Както е истинско проклятие да бъдеш винаги мрачен, дори когато имаш всички предимства в живота.
— Имаш право. Като се изключат обичайните проблеми, винаги съм била щастлива, но нямам никаква заслуга за това. Мама казва, че дори когато съм била мърляво момиченце, вечно съм се усмихвала. — Погледна го проницателно. — А ти как би описал своя темперамент? Не си от мрачните, нали?
— Не, но определено съм възпитаван да проявявам здрав разум. Деловият човек трябва да бъде отговорен и да вдъхва у другите увереност, че на него може да се разчита. — Усмихна се със самоирония. — Освен това трябва да е по-скоро отегчителен.