Размърда се, за да си оправи роклята. При това движение се озова под слънчевия лъч, който се провираше между листата на върбата, и той превърна косите й в ореол от злато, кехлибар и сандалово дърво. Тя нямаше вид на скърбяща вдовица, а на езическа богиня. Женствено закръглените извивки на тялото й обещаваха плодородие и живот. Стивън преглътна мъчително.
— Джордан не беше ли мил с теб?
— Е, никога не ме е бил, но беше непоправим женкар. Първия път бях ужасена. Мислех, че всички мъже са като баща ми, който никога не е поглеждал към друга жена. Но Чарлз се заплесваше, и то прекалено често. — Лицето й се сгърчи. — Е, поне ме излекува от романтичните илюзии, което не е лошо само по себе си.
Херцогът си я представи като сияеща млада булка. Несъмнено се бе отдала изцяло — и телом, и духом. А този най-голям от всички дарове бе пропилян заради някакъв себичен негодник.
— Какъв глупак е бил този Джордан! Не е разбирал какво притежава.
— Честно казано, и аз така си мислех — отвърна с мрачен хумор тя. Нави лъскавите си плитки на тила и ги забоде по средата с фиба. — Чарлз обаче рядко използваше главата си, управляваше го друга част от тялото му.
Стивън се усмихна накриво.
— Страхувам се, че при мъжете често се случва. Как умря той?
Беше се загледала в едно яркосиньо рибарче. То се гмурна във водата с плясък, който наруши тишината.
— Бяхме женени три години, когато му предложиха договор в един театър в Дъблин. Според него това бе голяма възможност и замина веднага за Ирландия. След като се установи там, трябваше да ме извика, но непрекъснато отлагаше. Шест месеца по-късно бе прострелян от съпруга на една от жените, които бе прелъстил.
Херцогът трепна.
— Боже мой, колко театрално. Но не прилича на драма, а на глупав фарс.
Устните на Розалинд се разтегнаха в усмивка.
— Абсолютно вярно. Беше ми мъчно за Чарлз, но така и не успях да му простя лошия вкус да умре по такъв вулгарен начин.
Погледите им се срещнаха и двамата се разсмяха. През последните две седмици Стивън бе скътвал грижливо в съзнанието си стотина нейни образи, но точно така щеше да я запомни завинаги: изпълнена със съчувствие и горчив смях жена, видяла доста и научила, че хуморът е най-добрата противоотрова срещу житейските изпитания.
Като проклинаше съдбата, която ги бе срещнала толкова късно, Стивън се изправи и протегна ръка.
— Време е да се прибираме, лейди Калибан. Има ли по-къс път от този покрай реката?
Тя пое предложената ръка и стана леко на крака, истинска грациозна богиня.
— Ако минем направо през поляната, ще стигнем до една пътека, която води право в града.
Той й предложи да го хване под ръка, така бе по-прилично, отколкото да се държат за ръце.
Когато стигнаха тихата пътека, Розалинд вече се бе овладяла напълно и двамата разговаряха приятелски за предстоящото представление. Но под повърхностното спокойствие се криеше дълбоко съжаление, че златният следобед изтича като песъчинките на пясъчен часовник. Не трябвате да си позволяват повече подобна интимност; прекалено рисковано беше.
Щом взеха завоя, се озоваха пред спрян отворен фургон, чийто кочияш спореше за нещо с жилав конник. Младата жена се намръщи при звука на гневните гласове.
— Те изглеждат готови да се убият. Интересно за какво се карат.
В този момент въздухът бе разцепен от женски писък.
— Какво става, по дяволите! — Стивън се отдели от своята спътница и се запъти към фургона. — Да не би някой да е пострадал?
Кочияшът, подобен на мечок човек с грубовати черти, сви рамене.
— Казва, че ражда. — Обърна се и излая през рамо: — Гледай да не се окучваш още, момиче. Чакай първо да излезем от енория Каули.
Мъжът на коня възкликна:
— Казах ти да не я водиш по-нататък, за Бога! Гражданите на Уиткъм няма да плащат за нейното копеле.
Лицето на херцога потъмня и той изруга под нос. В този момент Розалинд го настигна и попита тихо:
— Какво става?
— Според закона мястото на раждането определя коя енория изплаща издръжката на бедняшките деца — обясни мрачно той. — В резултат на това някои енории опитват да закарат в съседна енория бременните си просякини, за да си спестят издръжката за майката и бебето.
От фургона се дочу отново звук, този път подобен на отчаяно скимтене, което разкъса сърцето на Розалинд.
— Нямате ли капчица срам? — извика възмутено тя. — Докато вие се джафкате, момичето страда.