Мъжете спряха кавгата и конникът се раздвижи смутено върху седлото.
— Вината не е моя. Аз съм Джоузеф Браун, член на градската управа на Уиткъм. Пълна случайност е, че минах оттук точно когато енория Каули опита да стовари върху нас това момиче. Те по принцип обичат да прехвърлят на нас своите отговорности. — Погледна към своя опонент.
— Крейн е надзирател и дават все на него да върши мръсната работа.
Надзирателят се изсмя дрезгаво.
— И съм дяволски добър в това. Мина ли онзи бряст, и момичето, и нейното хлапе са ваши.
И размаха камшика, за да подкара конете, без да обръща повече внимание на гневните протести на Браун.
С каменно лице Стивън скокна пред екипажа и хвана юздите на двата коня. След като ги спря, нареди:
— Розалинд, качи се във фургона и виж как е жената.
— Дяволите да те вземат, гледай си твоята работа! — изрева Крейн. Аз ще отведа тази курва в енория Уиткъм!
Вдигна камшика и замахна яростно към херцога.
Стивън вдигна длан да предпази лицето си. Камшикът се уви около ръката му. Бърз като котка, той го стисна с две ръце и го издърпа. Черната кожа разцепи въздуха като побесняла змия.
Младият мъж хвана дръжката в дясната си ръка. След това вдигна камшика и го завъртя със заплашително спокойствие.
— Или ще си затвориш устата и ще кротуваш, или ще проклинаш деня, в който си се родил — каза той на Крейн с глас, способен да разреже стъкло. — Имаш думата ми.
Кочияшът пребледня, а Браун преглътна мъчително, видимо доволен, че гневът на новодошлия не бе насочен срещу него. Розалинд гледаше смаяна как Стивън се бе превърнал само за минута в мъж, свикнал да му се подчиняват. Едва ли някой би имал куража да му се опълчи.
Разнеслият се в този момент стон я накара да влезе във фургона. Върху купчина слама лежеше момиче на не повече от седемнайсет-осемнайсет години. Беше хубаво, но подутото му тяло сега се гърчеше от болка, а меките му кестеняви коси бяха залепнали от пот.
— Не се притеснявай — рече успокояващо младата жена, като се отпусна върху сламата и хвана едната, стисната в юмрук ръка на родилката. — Ти не си сама.
— Но… бебето трябва вече да се роди. — Лешниковите й очи бяха изцъклени от ужас, а полите на одърпаната сива рокля бяха мокри. — Толкова… толкова ме е страх.
Розалинд я стисна за ръката. Искаше й се да я утеши, но сама се уплаши при мисълта, че бебето очевидно щеше да се роди всеки момент. Ако възникнеха някакви усложнения, и родилката, и детето щяха да умрат за минути.
Стивън надникна вътре и постави успокояващо длан върху рамото й.
— Браун, доведи веднага акушерка или лекар.
Членът на градския съвет обърна незабавно коня си. Но в последния момент се поколеба.
— Обещайте, че няма да придвижите фургона след бряста.
— Обещавам ви, че този фургон няма да помръдне оттук. — Херцогът се обърна към Крейн. — Ако не знаеш как да израждаш бебета, предлагам да се махнеш оттук.
— Тази малка мръсница не може да си роди копелето в моя фургон — заекна надзирателят.
— Тогава не е трябвало да я слагаш в него — отвърна Стивън. — А сега, да те няма!
Крейн отвори уста, но се отказа от по-нататъшни протести, убеден от красноречивия поглед на херцога. Слезе от капрата и се отдръпна, но така, че да може да наблюдава всичко.
Младият мъж се върна във фургона и коленичи от другата страна на родилката. Розалинд си отдъхна с облекчение. Близостта му я изпълваше с увереност, че всичко ще бъде добре.
— Как се казваш, скъпа? — попита той с глас, който прозвуча изненадващо нежно.
— Ели, сър — премигна насреща му тя. — Ели Уордън.
— Е, Ели, както изглежда всеки момент ще станеш майка. Това първото ти бебе ли е?
Тя кимна.
— В такъв случай е разбираемо, че си нервна, но не се притеснявай. Жените раждат бебета откакто свят светува. — Извади носна кърпа от джоба си и избърса потта от челото й. — Ние ще ти помогнем, така че няма от какво да се страхуваш.
Розалинд вдигна поглед и заклати ужасено глава. Бе напълно несведуща по въпроса. Стивън я видя и й кимна леко, за да я успокои.
Родилката стисна ръката на Розалинд и извика отново.
— Болките са много начесто. Вече не остава много — заяви спокойно херцогът.
Подаде на Розалинд носната си кърпа и тихичко й прошепна: „Отвличай вниманието на момичето.“ После започна внимателно да наглася тялото и дрехите на родилката в по-удобно положение.
Актрисата избърса потното й лице.
— Винаги ли си живяла в Каули?
— Родена съм в Норфолк, а татко ни доведе тук преди десет години — отвърна Ели, видимо благодарна. — Той беше дърводелец и имаше хубава работа. Купи ни малка къща и я стегна много добре, но след неговата смърт преди три години останахме без пари. Тук нямаме роднини, така че мама трябваше да помоли енорията за помощ, за да не умрем от глад. — Последва нов пристъп. Момичето затвори очи и стисна силно ръката на Розалинд, но този път не извика. Когато бе в състояние да говори отново, продължи разказа си, изпълнена с горчивина. — Човекът от енорийския съвет каза, че трябва да продадем всичко ценно, което притежаваме, за да изплатим помощите. Когато майка ми умираше, те взеха изпод нея дори пухения дюшек и го продадоха. А след това ми отнеха къщичката. Сега изхвърлят и мен, и моето бебе.