Как бе възможно хора, наричащи себе си християни, да се държат така безчовечно? Томас Фицджералд, макар Розалинд да не помнеше да е стъпвал в църква, бе хиляда пъти по-милостив от този църковен съвет. Младата жена потисна гнева си, тъй като я чакаше важна работа.
— Бащата на твоето дете може ли да ти помогне, Ели? — попита тя.
Лицето на родилката се изкриви.
— С Дани щяхме да се женим, но тук нямаше никаква работа и той отиде в Уелс да работи в каменна кариера. Загина при злополука в деня преди сватбата ни. — Пое си дъх на пресекулки. — Ние… направихме го само веднъж. Той така и не разбра, че ще става баща.
— Лош късмет, но това вече е приключило — заяви успокояващо Стивън. — Скоро ще държиш бебето си в ръце.
Ели се отпусна за момент, но след малко болката я сгърчи отново.
— Боже, помогни ми, умирам!
— Не, не умираш — отвърна твърдо херцогът. — Понякога болката е ужасна, но това е нормално. Справяш се чудесно. Бебето вече излиза и всичко ще бъде наред. Имаш думата ми.
Следващите мъчителни минути бяха напълно объркани в съзнанието на Розалинд. Тя държеше ръката на родилката и я окуражаваше. Избягваше да гледа Стивън и какво прави той. Макар да се грижеше за трескавите и наранените в трупата, то бе съвсем различно от акушерството, а не искаше да изгуби съзнание или да направи нещо не по-малко глупаво.
Ели извика за последен път сърцераздирателно. Настъпилото мълчание бе нарушено от тъничък, негодуващ писък.
— Браво, Ели — възкликна тържествуващо младият мъж. — Имаш красиво момченце.
Розалинд вдигна очи и видя, че младият мъж държи миниатюрно създание с червено личице. То изглеждаше съвсем мъничко в големите му ръце. Херцогът избърса внимателно телцето му с шепа слама. Докато привърши с това и отреже пъпната връв, излезе и плацентата.
— Ти се справи чудесно, Ели — заяви с усмивка той. — Очевидно имаш талант за раждане на бебета.
Родилката се усмихна плахо и протегна ръце.
— Искам да го взема.
Стивън постави бебето в обятията й. То спря да плаче веднага. На лицето й се изписа благоговение.
— Много е хубав, нали?
— Да — отговори топло Розалинд.
Раздвижи изтръпналата си дясна ръка, опитвайки да възвърне чувствителността й след парализиращото стискане на момичето.
Приближиха някакви хора. Актрисата надникна и видя дребна, набита жена, която караше впрегната с пони каруца, следвана от мистър Браун, все така възседнал своя кон. Жената спря каруцата край фургона.
— Ти ли си момичето… А, виждам, че си ти. — Наведе се, за да огледа положението по-отблизо. — Какво чудесно здраво момченце си имате тук! Аз съм мисис Холт, акушерката. Не искаше да чакаш, така ли, скъпа? — Изсмя се гърлено. — Но се обзалагам, че ще искаш да ти помогна и да те науча как да се грижиш за бебето. Ще заведа и двама ви в дома си. Можеш да останеш, докато укрепнеш.
Стивън скочи от фургона и рече тихо:
— Аз ще поема разходите, мисис Холт. Погрижете се да осигурите нови дрехи за момичето и бебето.
Акушерката кимна.
— Можете ли да ги пренесете в моята каруца?
Херцогът отвори задната врата на фургона и плъзна ръце под родилката, без да се смущава от факта, че и самата тя, и роклята й бяха изцапани и окървавени. Вдигна без усилие майката и бебето и ги прехвърли в каруцата, застлана със стари дюшеци. Розалинд ги последва, взела трогателно скромния багаж на Ели.
Мисис Холт се качи на свой ред и пое бебето. Пови го в чиста, макар и износена кърпа, като му говореше някакви безсмислици. След това го върна на майка му. Розалинд се усмихна уморено, доволна, че оставят родилката на грижите на жена, която си разбира от работата.
— Фактът, че мисис Холт взема момичето в Уиткъм, не означава, че нашата енория е отговорна за него — заяви нервно мистър Браун.
— Не се притеснявай — отвърна сухо Стивън. — С мисис Джордан ще свидетелстваме, че бебето е родено в енория Каули. — Обърна се към Крейн, дошъл за фургона. — Утре ще се отбия при председателя на вашия енорийски съвет с някои предложения, как най-добре биха могли да се погрижат за Ели Уордън и нейния син.