Лекарят гледаше с невиждащ поглед студената си камина и се питаше в какво се бе забъркал току-що.
Глава 12
Розалинд се събуди късно. Слънцето нахлуваше през прозореца. Джесика вече бе станала и бе слязла на закуска. Но тя пък не се бе разхождала дълго край реката, нито бе помагала за израждането на бебе.
Младата жена се обърна по гръб и се протегна. Драматичният вчерашен ден бе завършил с много успешно представление вечерта. Емоционалното изпълнение на Мария в „Изабела“ бе изтръгнало ридания от цялата публика. Едноактният фарс след това бе приет добре и двамата със Стивън се бяха целували с удоволствие и без опасност за нещо повече… поне пред зрителите. Сега тя си мислеше за случилото се под върбата. Усети как кръвта й кипва. За няколко секунди си позволи да си представи какво би станало, ако бяха продължили. Щеше да бъде прекрасно да сподели страстта на мъжа, който я и вълнуваше така дълбоко.
Но проблемът бе именно в това — прекалено много държеше на него. Въздъхна и спусна крака от леглото. Бяха постъпили правилно, като се отдръпнаха, преди да бе станало късно. А фактът, че не бяха спрели по-рано, пък я обогатяваше с тези вълшебни спомени. Това все пак беше по добре от нищо.
След като се изми и облече, тя слезе долу. За нейно разочарование Стивън вече бе излязъл. Той се появи чак след обяда. Розалинд тъкмо бе хапнала и правеше списък и тефтерчето си. Щом видя Стивън да върви по коридора, тя и му махна да дойде при нея.
Той смени посоката и влезе в салончето.
— Каква лудория замисляш?
— Нищо особено вълнуващо. — Посочи към списъка. — След два дена ще дадем представление в едно имение. Много престижен ангажимент, затова вземам допълнителни мерки, за да съм сигурна, че всичко ще бъде наред. За жалост се нуждаем най-вече от хубаво време, но не мога да го уредя.
— Представлението на открито ли ще бъде?
Младата жена кимна.
— Има прелестен малък амфитеатър в гръцки стил, направо чудесен за изпълнение на „Сън в лятна нощ“. Ако времето е лошо, ще влезем вътре, но няма да се получи така добре. — Остави настрани бележника. — Ял ли си?
Стивън отвърна с повдигане на рамене, тъй като напоследък често пропускаше едно или друго хранене, и потърка несъзнателно стомаха си. Той определено бе отслабнал, а сега Розалинд се сети, че бе виждала този жест и преди.
Може би имаше проблеми с храносмилането или язва на стомаха.
Докато се колебаеше дали не е прекалено дръзко да попита за здравето му, херцогът рече:
— Би ли искала да навестим Ели Уордън?
Тя се усмихна.
— С най-голямо удоволствие.
Стана да си вземе бонето и двамата напуснаха заедно хана.
Докато вървяха към другия край на Уиткъм, Стивън каза:
— Тази сутрин ходих в Каули.
— А, разбира се — възкликна тя. — Успя ли да разговаряш с председателя на енорийския съвет относно бъдещето на Ели?
— Да.
Не каза нищо повече. Спътницата му се въздържа от по-нататъшни въпроси. И без това щеше да разбере съвсем скоро.
Мисис Холт живееше в спретната къща, скрита сред ярките цветя на късното лято. Не можеше да има по-подходящо място за веселата акушерка. Тя отвори лично, когато Стивън почука на вратата.
— А, ето ги добрите ангели! — възкликна тя и отстъпи встрани, за да им направи място да минат. — Ели и нейното момченце са в чудесна форма.
— Толкова се радвам да го чуя — отвърна топло Розалинд. — Може ли да ги видим?
— Оттук.
Акушерката ги поведе по тясно стълбище към слънчева стая в задната част на сградата. Ели седеше на тапициран стол край прозореца, прегърнала спящото бебе. Измита и пременена в чиста рокля, тя изглеждаше много хубава, с меки кестеняви къдрици и нежни черти.
Лицето й светна, като видя посетителите.
— Толкова се радвам, че имам възможност да ви благодаря както трябва. Не знам какво щях да правя без вас.
Сърцето на Розалинд трепна при вида на спящото бебе. Главицата му бе покрита с копринени тъмни косички.
— Може ли да го подържа?
— Разбира се.
И младата майка й подаде внимателно безценното вързопче.
Розалинд обхвана в обятията си топлото телце и изпита почти непреодолимо желание да избяга и да запази детето за себе си. Беше се надявала да има свои деца, които да й бъдат утеха в несполучливия брак. Но тя бе бездетна и никога нямаше да има щастието да държи в ръцете си свое дете.
— Прекрасен е — промълви пресипнало тя.
— Толкова мъничък и съвършен. — Стивън докосна предпазливо малката ръчичка, сякаш се страхуваше да не я повреди. — На баща му ли ще го кръстиш?