— Естествено, отговорът беше да — довърши Стивън. Все още не беше късно да избяга, но не можеше да го направи, тъй като трупата и без това нямаше достатъчно хора. Съвестта не му позволяваше да провали представлението.
— Дръж се — предупреди той, докато прекарваше фургоиа покрай широка канавка и се питаше защо мисълта, че може да бъде разкрит, го бе разстроила толкова.
Все пак той бе херцог Ашбъртън и можеше да прави каквото му харесва. Хората можеха да се присмеят на ексцентричното му поведение, но със сигурност нямаше да го направят пред него.
Срамуваше ли се да играе на сцената? Ни най-малко. Нещо повече, гордееше се със скромните си умения и за него бе огромно удоволствие да бъде част от трупата.
Какво тогава го тревожеше?
Едва сега си даде сметка в какво се състои проблемът. Последните седмици означаваха много за него — те му бяха доставили тайно удоволствие, което щеше да го поддържа в трудните месеци, които му предстояха. Не искаше представителите на неговата класа да научат за приключението му, защото щяха да развалят тази прекрасна магия.
Още по-лошо, циничните непременно щяха да решат, че е преспал с една-две от актрисите. Не можеше да понесе Розалинд и нейното семейство да станат обект на грозни клюки. Но как, по дяволите, да се справи с тази възможна ситуация?
И тогава му дойде наум една идея.
— Мислех си, че ще бъде по-добре да играя Тезей с перука и брада, за да не изглеждам толкова съвременен. Може да се уреди, нали?
— Да, но защо ти е брада? — попита изненадано младата жена. — Тя предизвиква сърбеж — слагала съм не един път, когато играя мъжки роли. И скрива толкова голяма част от лицето, че е трудно да си придадеш подходящ израз.
— Първия път, когато играх Тезей, ти каза, че от мен се иска само да внушавам авторитет и да демонстрирам любов към бъдещата си съпруга.
— А ти си авторитетен дори с чувал на главата — заяви през смях актрисата. — Добре тогава, сложи си фалшива брада и мустаци.
Това го поуспокои донякъде. С дегизировката и като си промени малко гласа, би трябвало да се отърве безнаказано. Пък и кой би допуснал, че херцог Ашбъртън е станал член на пътуваща театрална трупа.
— Гледай — възкликна Розалинд. — Не е ли невероятно романтично?
Бърн Касъл издигаше високите си кули над хълма и имаше наистина драматичен вид, но според Стивън Ашбъртънското абатство беше по-красиво. Когато фургонът тръгна по дългата алея, водеща към имението, младият мъж смъкна шапката върху лицето си и се отпусна по ниско на седалката. За щастие през последните няколко седмици бе поизтъркал аристократичното си лустро.
Минаха покрай обширна конюшня. Зад нея бяха спре ни десет-петнайсет великолепни екипажа, много от тях с благороднически гербове по вратите. Розалинд посочи натам.
— Превъзходни са, нали? — Хвърли дяволит поглед на своя спътник. — Но предполагам, че ти не се впечатляват особено от тази гледка.
Тя имаше право. Колекцията от скъпи карети изобщо не му направи впечатление.
— Искало ли ти се е понякога да притежаваш подобно богатство? — попита сериозно той. — Тоалети, бижута и карети, колкото и каквито пожелаеш?
Въпросът му я изненада.
— Не особено. Имам си всичко, което ми е необходимо за живот, добро здраве, прекрасно семейство и приятели. Не са ми нужни никакви дрънкулки. — Замисленият й поглед се спря на замъка. — Е, не бих имала нищо против да притежавам хубава къща, но не богатството прави човека щастлив и подозирам, че подобен разкош е същевременно и огромно бреме.
Думите й проникнаха право в сърцето му. Удобство, здраве, близки хора, с които те свързват топли чувства. Наистина, какво още можеше да желае човек? Богатствата, титлите и властта бяха просто дрънкулки.
— Ти си мъдра жена, Розалинд — промълви херцогът. Когато завиха наляво, видяха, че зад първата редица от екипажи има втора. Погледът му премина набързо по тях. На последната карета имаше изрисуван герб, който му се стори познат. Къде…
О, Боже! Едва не изпъшка на глас. Беше гербът на Херингтън, а сестра му Клаудия беше графиня Херингтън. Тя и съпругът й вероятно гостуваха при приятели някъде и района и, естествено, нямаше как да не бъдат поканени на тазвечерното представление.
Ако трябваше да направи списък с хората, от които искаше да се скрие, името на Клаудия щеше да бъде написано най-горе. Двамата се бяха разбирали винаги добре, но тя имаше много твърди представи за естествения ред на нещата. Ако разбереше, че благородният й брат се подвизаваше на сцената, щеше да направи живота му ад. За пореден път се замисли дали да не си плюе на петите.