Влезе в спалнята си, дръпна рязко едно чекмедже и извади от него два ката бельо. Щеше да пътува с кон и не трябваше да носи много багаж. Как ли се перяха на път обикновените хора? Щеше да бъде интересно да разбере.
Вратата се отвори. Влезе личният му камериер.
— Чух, че нещо се счупи, ваша светлост. — Хъбъл спря и очите му се разшириха при вида на безредието. — Ваша светлост?
Стивън се изправи и се обърна с гръб към образувалата се върху леглото му купчина. След като Хъбъл така и така бе дошъл, поне можеше да му стегне багажа. С негова помощ щеше да тръгне още по-скоро.
— Отивам на почивка — заяви Стивън със самоирония, разбираема единствено за него. — Приготви ми кожените дисаги.
Слугата погледна недоумяващо дрехите.
— Да, сър. Къде отиваме?
— Ти не отиваш никъде. Заминавам сам.
Прибави едно доста изтъркано томче с произведенията на любимия си Шекспир към купчината.
Тази новина изуми окончателно камериера. Той беше компетентен и добросърдечен човек, но така и не бе успял да разбере странностите на своя господар.
— Но кой ще се грижи за дрехите ви, сър?
— По всичко личи, че ще трябва да се справям сам. — Стивън отключи едно от чекмеджетата на бюрото си и извади пари, достатъчни за няколко седмици. — Ще бъде много поучително.
Хъбъл потрепери видимо при мисълта, колко ниско щеше да падне господарят му. Херцогът додаде остро, за да предотврати неизбежните протести:
— Никакви спорове, никакви коментари. Просто приготви проклетия багаж.
Камериерът преглътна е усилие.
— Много добре, сър. Какви дрехи ще желаете?
Стивън сви рамене.
— Избери нещо по-семпло. Нямам намерение да ходя по балове.
Извади златната си кутия за карти от чекмеджето на бюрото, но в последния момент се отказа и я върна на мястото й. След като нямаше да пътува като херцог Ашбъртън, нямаше нужда и от карти.
После седна и написа по няколко реда на секретаря и иконома, за да им даде наставления да продължават да действат както досега. След кратък размисъл се отказа да пише на брат си и на сестра си. Щеше да има предостатъчно време да го направи по-късно.
През това време Хъбъл приготвяше багажа. Като приключи, попита с глух глас:
— Къде да изпращам спешните съобщения, ваша светлост?
Херцогът запечата последното си писъмце.
— Никъде. Не желая да получавам съобщения.
— Но, сър… — понечи да се възпротиви Хъбъл, ала се отказа, щом господарят му го изгледа. Позволи си само да попита: — Колко ще отсъствате, ваша светлост?
— Нямам представа — отвърна троснато младият мъж. — Ще се върна, когато реша, и нито миг по-рано.
— Сър, не можете да избягате оттук просто така! — възкликна безпомощно камериерът.
— Аз съм благородният херцог Ашбъртън — заяви с горчивина Стивън. — И мога да правя каквото си искам.
„Освен да живея“
Вдигна на рамо издутите кожени дисаги, после се сети, че трябва да вземе още нещо. И без това едвам щеше да побере бурканчето с хапчетата на Блакмър.
Завъртя се на токове и тръгна към вратата. Нямаше представа колко време му остава, но възнамеряваше да се наслади на всяка минута.
Глава 2
— Роза! — извика Мария Фицджералд. — Лявото ми крило се разпада!
— Момент, мамо — отвърна Розалинд.
Пъргаво забоде карфицата в края на дългата бляскава синьосива материя и я прикрепи към грубата дървена стена на плевника. Изящно падащите гънки на плата изпълняваха ролята ту на кралски завеси, ту на забулено от мъгла море. Със същия успех пресъздаваха и вълшебни пещери. Закачи другия край на около шест метра по-нататък, огледа внимателно резултата и отиде да помогне на майка си.
В плевника кипеше трескава дейност, тъй като театралната трупа „Фицджералд“ се подготвяше за започващото само след няколко минути представление. Макар да представяха „Буря“ в малко забутано градче и половината от изпълнителите да не бяха истински актьори, всички членове на трупата приемаха съвсем сериозно работата си.
Едно от сребристите криле на Мария бе увиснало. Розалинд измъкна игла и конец и нареди:
— Обърни се.
Майка й се завъртя на токове послушно, за да й даде възможност да направи нужното. Пищните закръглени форми на Мария Фицджералд едва ли отговаряха на представата на Шекспир, когато е създавал образа на изящната елфида Ариел. Полупрозрачните, въздушни катове на сценичния й костюм обаче щяха да спечелят одобрението на мъжката част от публиката, а актьорските умения й позволяваха да превръща всяка роля в своя.
Розалинд прикрепи увисналото крило към корсажа на майка си с десетина бързи бода.