— Готова ли си за предстоящата ни сватба, моя Иполита?
Тя вдигна натежалия си от желание поглед и отвърна дрезгаво:
— Да, скъпи ми херцоже. Готова съм.
И се притисна леко в него.
Заля го гореща вълна. За момент остави въображението си да действа на воля. Те бяха безсмъртни крал и кралица, влюбени, намиращи се в безопасност сред думите на една пиеса, където нито те, нито тяхната страст щяха да умрат някога. Той щеше да я ухажва с вино и рози и двамата щяха да се сливат в омагьосаната гора, вечно млади и силни.
В този момент стомахът му се обади болезнено и го върна към действителността. По дяволите, той беше като пеперуда, която летеше прекалено близо до пламъка. Защо измъчваше така и нея, и себе си?
Защото дори болката от несподеленото желание бе за предпочитане пред студената утеха на логиката. Въпреки това отпусна ръка и се отдалечи на крачка от нея.
— Представяли ли сте тук „Както ви харесва“? Този амфитеатър би бил много подходящ за Арденската гора.
Младата жена застина. Преминаването от чувствената омая към реалността бе доста внезапно. След малко отговори:
— Едва миналата година. Аз играх ролята на моята съименничка, Розалинд.
Щеше му се да я види в тази пиеса. Високата й великолепна фигура щеше да изглежда много добре в бричове. Изобщо искаше да я види по хиляди начини… и най-вече между сатенени чаршафи, покрита единствено от великолепните си светлокестеняви коси.
Едва се сдържа да не се наведе, за да целуне елегантното й ухо, разкрито отчасти от прибраните кичури. Вместо това погледна отново навън и видя херцог и херцогиня Кандоувър, които прекосиха сцената и се насочиха право към него.
Стори му се, че сърцето му подскочи чак в гърлото. Напомни си, че нямаше откъде да знаят за присъствието му, и каза с леко променен глас:
— Това ли са нашите работодатели? Имат доста аристократичен вид.
— Херцогът и херцогинята винаги идват да поздравят лично трупата и да проверят дали сме готови да започнем — обясни младата жена. — Не е ли красива тя? Женени са от няколко години и все още се държат така, сякаш са в медения си месец.
Херцогинята бе наистина красива, почти толкова, колкото и съпругата на Майкъл, Катрин. Също тъй неустоима, както Розалинд…
Стивън побърза да се оттегли в най-далечния ъгъл на помещението, преди да влезе семейство Кандоувър. Те поправиха Мария и Томас фамилиарно и се обърнаха с приятно леки думи към другите по-отдавна играещи в трупата актьори. Херцогът наблюдаваше Кандоувър с интерес. Само преди няколко седмици той самият се бе движил със същата властност и високомерие в очакване да му оказват уважение навсякъде.
Преди да се оттеглят, херцогинята отправи усмивка на останалите членове на групата. Погледът й се задържа за момент върху Стивън, но вероятно заради мустаците. Той наклони глава в знак на уважение и тя премести очи нататък. Миг по-късно двамата със съпруга й излязоха.
След като вратата се затвори след тях, Томас вдигна ръце с повелителен жест.
— Никога не е имало по-подходяща сцена за тази пиеса и нощта е изпълнена с вълшебство. Какво ще кажете да излизаме и да превърнем това представление в нещо незабравимо?
Посрещна го хор от одобрителни възгласи. Брайън, в костюма на Пък, извика:
— О, да, сър!
И се изчерви, когато гласът му се извиси над останалите.
Баща му се ухили до уши и даде знак на Стивън и Розалинд и тяхната свита. Те навлязоха във великолепното царство на въображението под звуците на фанфари. Беше се стъмнило почти напълно и сцената бе осветена от факли, а високо отгоре, в дърветата, лампите блестяха като приказни звезди.
Стигнаха до средата на откритата сцена. Херцогът се обърна величествено към своята амазонка и видя сестра си на втория ред.
Въпреки строгото си изражение Клаудия беше красива жена, с кестенявите коси и силните черти на рода Кениън. Бе стиснала целомъдрено ръце в скута си, а мълчаливият й съпруг седеше до нея. Интересно, какво представляваше бракът им. Дали двамата изпитваха чувства един към друг, или беше поредната аристократическа договорка, при която двама непознати просто живееха под един и същ покрив? Ако беше по-добър брат, щеше да знае. Обеща си да разбере, преди да умре.
Беше време да започва. Заговори с по-висок от обикновено глас, който се понесе с лекота над амфитеатъра. Той беше Тезей, водил големи битки и извършил велики дела, и сега се бе прибрал, за да се свърже с любовта на своя живот.
Царствена и смела, неговата царица на амазонките отвърна с гласа на Розалинд, в който се чувстваше нетърпението на влюбена жена. Стивън се взря в шоколадовите й очи и даде воля на истинските си чувства, като вложи в устата на херцога на Атина думите, които херцог Ашбъртън никога нямаше да произнесе.