Когато напуснаха сцената, Розалинд хукна да се преоблече в костюма на придружителката на феята, но Стивън бе свободен да наблюдава по-нататъшното развитие на пиесата.
С нейното напредване стана ясно, че желанието на Томас Фицджералд щеше да се изпълни. През живота си Стивън бе виждал може би десет изпълнения на „Сън в лятна нощ“. Той самият беше участвал в три от тях. Но никога не бе ставал свидетел на по-хубаво представление от играното тази вечер.
Обстановката беше очарователна, светлините придаваха на феите неземна хубост. Томас и Мария играеха отчуждените повелители на феите, които бяха заедно от столетия, но все още имаха страст за спречкване и скандали помежду си. Всички актьори бяха в най-добрата си форма. Особено убедителна беше Джесика в ролята на Хърмия, чийто любим се бе обърнал срещу нея.
Комедията от грешки напредваше и неусетно настана време Стивън да излезе отново на сцената с Розалинд. Той вече не се притесняваше, че могат да го разпознаят. Мнозина от публиката познаваха херцог Ашбъртън, но тази вечер той беше Стивън Аш — човек, освободен от тиранията на ранга, и участваше в най-хубавото представление на своя живот.
Когато Брайън произнесе заключителната реч на Пък, настана пълно мълчание. После публиката се изправи на крака, заръкопляска и завика с ентусиазъм, който напомняше по-скоро за Лондон на простолюдието, отколкото за преситената по принцип аристокрация.
Изпълнителите излязоха да се поклонят. Стивън и Розалинд се появиха заедно. На сцената сякаш ги посрещна звукова стена от аплодисменти. Той се опиваше от шумното одобрение със съзнанието, че бе заслужил своята част от възторга — това определено бе най-упоителната напитка. Нищо чудно, че артистите се пристрастяваха към такова… такова блаженство. Чувството за сила и съвършенство беше опияняващо.
Херцогът се поклони дълбоко, стиснал ръката на своята партньорка, изпълнен с безкрайна благодарност, че му бе дадена възможност да опита този толкова различен от неговия собствен живот.
След представлението публиката слезе на сцената и се смеси с актьорите. Херцогът забеляза, че няколко жени се насочиха към него, затова побърза да се измъкне и да се оттегли в най-отдалеченото ъгълче на мъжката гримьорна. Розалинд му беше казала, че след представлението изпълнителите, все така в костюми, щяха да отидат в замъка за подготвения за тях и гостите прием. След един-два часа Томас и Мария щяха да съберат хората си и да потеглят обратно към Уиткъм на лунна светлина.
Стивън изчака, докато престана да чува гласове, след което свали перуката, брадата и костюма. През оставащите му няколко дни с трупата нямаше да има повече изпълнения на „Сън в лятна нощ“, затова се сбогува носталгично с Тезей, докато сгъваше царствената му роба.
Вдигна сандъка с костюмите и го изнесе навън. След като не бе отишъл на приема, можеше поне да свърши нещо полезно.
Постави сандъка в задната част на един от фургоните. Алоишъс спеше кротко под него. Кучето повдигна глава, изскимтя и размаха опашка. До носа на Стивън достигна облак тютюнев дим. Той се завъртя на пети и видя пламъчето на пура само на няколко крачки от себе си.
— Значи това наистина си ти, Ашбъртън — прозвуча развеселен глас.
По дяволите! Младият мъж въздъхна и се облегна на стената на фургона, като кръстоса ръце пред гърди. Лунната светлина бе достатъчно ярка, за да разпознае високата тъмна фигура и ястребовите черти на лицето на своя събеседник. Стивън бе хванат на местопрестъплението от херцог Кандоувър.
— Добър вечер, Кандоувър — отвърна примирено Стивън.
— Как ме разпозна? Мислех, че съм се дегизирал достатъчно добре.
— Марго позна гласа ти — обясни домакинът. — Тя заяви категорично, че ти играеш Тезей. Помислих си, че скъпата ми съпруга е прекалила с бордото по време на вечерята. И тогава видях, че според програмата херцогът на Атина се изпълнява от Стивън Аш, а това име бе подозрително близко до твоето. Реших да проверя сам, след като ти не се появи на приема. Трябваше да повярвам веднага на Марго. Тя е изумителна, когато става дума за гласове и акценти. — Крайчето на пурата му припламна, когато дръпна поредната порция дим. — Едно от неочакваните предимства да се ожениш за жена-шпионин. За щастие другото й качество бе, че можеше да бъде дискретна.
— Някой друг знае ли? — попита младият мъж.
Кандоувър поклати глава.