Когато си даде сметка, че Стивън не бе дошъл на приема, Розалинд помоли един слуга да й даде кошница и наслага в нея храни и напитки. Тръгна обратно към амфитеатъра. Прохладната нощ бе особено приятна след сгорещената весела атмосфера в залата. Традицията за подобно тясно общуване между артисти и аристокрация беше стара и датираше още от Средновековието; тя бе жива и в Бърн Касъл. Бяха прекарали обаче уморителен ден и на нея също й се искаше да избяга най-сетне от тълпата. Много по-приятно идеше да остане насаме със Стивън.
Когато стигна до фургоните на трупата, очите й вече бяха свикнали с тъмнината и тя откри лесно на лунната светлина мъжката фигура, подпряна на едно от колелата.
— Здравей — провикна се бодро и се отпусна грациозно в тревата до него, а полите й се разстлаха около нея. — Помислих, че може би си гладен. Или жаден. Какво ще кажеш за малко шампанско?
След кратко колебание той отвърна:
— Би ми било приятно.
В гласа му прозвучаха мрачни нотки. Е, шампанското щеше да му повдигне настроението. Бутилката беше вече отворена, така че младата жена измъкна тапата и напълни две чаши.
— За изключително успешната вечер.
Чукнаха се и пиха.
Розалинд усети как набраното през деня напрежение започва да я напуска. Вдигна поглед към тъмния силует на замъка, който се очертаваше ясно на нощното небе.
— Бърн Касъл сигурно е студен и винаги има течение, но не може да се отрече, че е изключително живописен.
— Би ли искала да имаш замък? — попита сериозно херцогът. — Или може би абатство?
Тя се престори, че обмисля отговора си.
— Абатство би било добър избор, но само при положение, че манастирът е запазен и в дъждовни дни ще мога да се разхождам из него и да се отдавам на дълбоки размисли.
— Добре казано. Да ти подаря ли абатство с манастир?
— Няма смисъл. Наистина не знам какво да правя с подобно абатство. Не ме бива за дълбоки размисли. — Доброто й настроение се стопи изведнъж, когато се сети какво бе научила току-що. — Тази вечер татко каза, че е получил писмо от Саймън Кент. Той нямал търпение да се присъедини към нас и щял да дойде след четири дни.
— Толкова скоро? — Стивън помълча за момент. — Ще си тръгна на другия ден след неговото пристигане.
Младата жена потрепери, но причината само отчасти бе прохладният нощен въздух. Ръката му се обви около раменете й. Тя се отпусна в прегръдката му и подпря глава върху рамото му. Колко добре се чувстваше така.
— Не е нужно да напускаш заради Кент — промълви тя. — Пак ще има достатъчно роли да се играят. Декори да се редят. Фургони да се карат.
— Време е, Роза — отвърна тихо той.
Тя се притисна в него. Беше толкова топъл и стабилен. Трудно й беше да приеме, че скоро щеше да си замине.
— Ще ми липсваш — прошепна тя.
— И ти на мен.
Целуна я по косите.
Розалинд вдигна глава и преди да разберат какво става, двамата се зацелуваха бурно. Кадифената нощ бе натежала от уханието на цветя и шампанско, от чувствени тайни, които бягаха от дневната светлина. Ръцете им се сплетоха и те се отпуснаха върху тревата. Бе прекрасно да усеща силното му, стегнато тяло и да знае, че е в състояние да пробужда такова желание у него.
Стивън погали гръдта й и плъзна длан по изтърканата коприна на сценичния костюм. Дъхът на Розалинд секна, когато ръката му спря в скута й. Кръвта бучеше в ушите й, толкова й се искаше да му се отдаде. Но в потайните кътчета на съзнанието си изпитваше страх от зараждащата се любов, горчивият опит я възпираше. Страстта носеше краткотрайно удовлетворение и причиняваше вечна мъка.
Херцогът се поколеба, усетил вътрешната й борба. Тогава Алоишъс изскимтя и завря студения си нос помежду им. Облиза бузата на Розалинд и тя се засмя.
— О, Боже! Това се превръща от романс във фарс.
Стивън се отдръпна и легна по гръб на тревата.
— Това куче има повече здрав разум и от двама ни — заяви задъхано той.
Изправи се, хвана я за ръката и й помогна да стане. Прокара пъргаво длани по тялото й, за да оправи костюма и да я успокои.
После вдигна брадичката й и я целуна.
— Отивай на приема и не се връщай, ако не си заобиколена от трупата. В противен случай мога да направя нещо, за което ще съжаляваме и двамата.
Той имаше право, разбира се. Тя му остави шампанското и кошницата с храна и се запъти замаяна обратно към замъка.
Но не можеше да не си задава въпроса, дали наистина щеше да съжалява, ако все пак беше се случило нещо.
Глава 14
Хейвърфорд беше по-скоро село, отколкото град, но трупата „Фицджералд“ винаги се бе радвала на много добра посещаемост тук, а странноприемницата „Грийн Ман“ беше чиста и уютна. Розалинд подреди вещите си в малката таванска стаичка. След малко слезе долу с намерението да пие чай. Насочи се към малкия салон и видя, че баща й разговаря със собственика, мистър Уилямсън. Томас се намръщи и й даде знак да се приближи.