— Уилямсън казва, че плевникът, който сме използвали винаги, изгорял неотдавна. Има две предложения за места, където можем да изнесем представлението. — Подаде й парче хартия, където бе написано как може да се стигне до тях. — Аз ще огледам едното, а ти — другото.
— Собствениците съгласни ли са да ни приемат?
— Да, мисис Джордан — отвърна ханджията. — Фермерът Браун и неговото семейство са заети с прибирането на реколтата, но харманът им е на разположение. Той каза просто да отидете и да огледате сами, тъй като всички са на полето.
Младата жена прегледа набързо указанията, като си напомни да остави безплатни билети за фермера и семейството му, дори да се спрат на другото предложение.
— Вземи Стивън, в случай че те нападне някое говедо, или каквото там обитава плевника — посъветва я шеговито баща й.
Тя кимна. Всяко извинение да бъде със Стивън вършеше работа. От четирите дни до пристигането на Саймън Кент бе останал само един. Утре актьорът щеше да се появи, а вдругиден Стивън щеше да си тръгне. Тази мисъл тежеше непрестанно на сърцето й.
Сложи на лицето си маската на привидна бодрост и се запъти към малкия салон, където Стивън даваше урок на малкия й брат.
— Мога ли да ти заема учителя, Брайън? Татко иска да огледаме един плевник.
— Вземай го — побърза да се съгласи момчето. — Нуждите на трупата са на първо място.
— Което означава, че не си си направил превода от латински — отвърна сухо херцогът. — Постарай се да свършиш тази работа, докато се върна.
Брайън въздъхна мъченически и се захвана с възложената му задача. Стивън се усмихна и разроши леко с пръсти косите му.
— Помисли си само как би могъл да използваш това страдалческо изражение, за да подобриш играта си на сцената.
Лицето на Брайън светна и той се опита да изобрази чрез средствата на пантомимата смъртна сцена, като се хвана за гърлото. Сестра му се засмя, дръпна Стивън за ръката и го изведе от малкия салон.
Запътиха се към главния вход на страноприемницата и тя забеляза, че изражението на спътника й стана сериозно.
— Чакай малко да пийна вода — помоли я той.
Влезе в пивницата и каза нещо на кръчмарката, която побърза да изпълни желанието му. Актрисата си помисли с не особено приятно чувство, че жените винаги изпълняваха с охота молбите на Стивън.
Присви очи, когато установи, че водата му трябваше, за и изпие някакво хапче.
— Не се ли чувстваш добре? — попита тя, щом той се върна.
Лицето му се изкриви, но той само сви рамене.
— Просто стомашно неразположение. — Нежеланието му да обсъжда тази тема беше толкова очевидно, че тя не настоя повече. Излязоха на слънчевата улица. Беше прекрасен ден, по-скоро есенен, отколкото ютен. Първите сухи листа се въртяха, носени от лекия ветрец.
Почти без да разговарят, те тръгнаха по главната улица, която скоро се вля в междуселски път. Целта им се намираше в покрайнините на селото. На почукването им не отговори никой; както бе казал Уилямсън, цялото семейство и прислугата бяха на полето, за да прибират реколтата.
Младата жена огледа двора, който бе затворен от три страни от потъмнели от времето тухлени постройки.
— Къде според теб може да се намира харманът?
— Вляво, струва ми се. До хамбара и срещу краварника.
Още едно доказателство, че той бе наясно с всичко, свързано с фермата. Влязоха в хармана през двойна порта, достатъчно висока, за да може да мине натоварена каруца.
Розалинд се въртеше бавно, като оглеждаше внимателно помещението. Стари чепати греди подпираха покрива, а през високите прозорци влизаше достатъчно светлина. В левия край се издигаше сеновал.
— Можем да играем под сеновала, но не виждам кое може да се използва за влизане на артистите.
— В ъгъла има врата към хамбара. Влизанията и излизанията могат да стават оттам.
Закрачиха насам-натам, като обсъждаха как би могло да се използва пространството. Най-сетне младата жена заяви:
— Мъничко е, но може да свърши работа, ако хамбарът на татко не е по-добър. — В този момент дочу тъничък писък и наклони глава на една страна. — Какво беше това?
— Вероятно мишка, хваната от бухал.
Писъкът се повтори.
— Идва от сеновала — рече младата жена. — Ще отида да видя.
Натам водеше грубовата подвижна стълба. Розалинд се заизкачва бавно и предпазливо по нея, като съзнаваше много добре, но не съжаляваше, че по този начин излага на показ глезените си. Стивън държа през цялото време стълбата, за да бъде по-стабилна, след което я последва.