Но тя бе невзрачна сянка пред ужаса, който я обзе в този момент. Бе наясно от самото начало, че в крайна сметка той ще се върне при своето семейство и приятели. Тайно се бе надявала, че ще се сеща с добри чувства за нея от време на време. Искрено му желаеше да бъде щастлив. Не да лежи в студената земя.
Толкова неща й се изясниха изведнъж. Мрака, който бе усещала в него. Дистанцията, която поддържаше неизменно, когато страстта и духовната хармония ги привличаха един към друг. Настоятелността му да не остава в трупата. Отслабването и появилите се по лицето му бръчици.
Умът й препускаше. На всяка цена трябваше да му спести собствената си мъка. Съсредоточена в усилието да го говори невъзмутимо, Розалинд изрече:
— Не съм съгласна. Твоята смърт би била ужасно разхищение.
Очите му се отвориха; зениците му бяха разширени. Може би в изпитото хапче имаше опиум и това даваше пояснение защо най-сетне бе разкрил така грижливо пазената си тайна.
— Аз също мисля, че е разхищение. — Устните му се изкривиха в иронична усмивка. — Но така или иначе всички трябва да умрем един ден. Аз просто ще го направя по-рано от очакваното.
Едно бе да знаеш, че смъртта е неизбежна за всички. И съвсем друго да погледнеш през масата и да установиш, че Жътварката бе дошла на чай. Розалинд опита да си представи как би се чувствала, ако знаеше, че я очаква близък край, но не успя. Стисна още по-силно ръката му.
— Затова ли бягаше от досегашния си начин на живот?
Стивън кимна уморено.
— След като чух диагнозата на лекаря, изпитах неустоимо желание да се измъкна, докато успея да приема новината.
— Докторите грешат.
Бръчките на лицето му станаха по-дълбоки.
— Така е, но тялото не лъже. Усещам как болестта напредва с всеки изминал ден. Просто е въпрос на време… и то не много.
Каква е твоята болест?
— Лекарят я нарече тумор на стомаха и черния дроб.
— А аз си мислех, че просто си излязъл да си починеш от трудния си брак — промълви младата жена. Още не можеше да повярва, че бе толкова непроницателна.
— Вдовец съм. — Погледът му се премести към дървената греда над главите им. — Луиза умря преди малко повече от година.
Безжизненият му тон говореше, че я бе обичал много.
— Каква беше тя? — попита тихо Розалинд.
Той помълча, търсейки подходящата дума.
— Красива — отвърна най-сетне. — Винаги съвършена дама.
Никой никога не би нарекъл Розалинд дама, а и съвсем не беше съвършена. Но Стивън я желаеше. Тя имаше властта да подари и на двама им няколко кратки радостни мига.
Трябваше да използва точния тон, иначе той щеше да се барикадира отново зад непробиваемата си броня. След кратък размисъл младата жена заяви:
— Сега ми става ясно, защо се държа на разстояние от мен. Страхувал си се да не изпадна в истерия, като науча за болестта ти.
Стивън отвори рязко очи и впи поглед в лицето й. Устните му се изкривиха в усмивка.
— Не бих използвал точно тези думи, но иначе е горе-долу вярно.
— Какъв горд и глупав човек си само.
Тя се приведе и целуна студените му устни с надеждата, че не е прекалено изтощен от пристъпа и ще почувства желание. Повдигна глава само на сантиметър и промълви:
— Аз нямам склонност към истерии. — Опитваше да не допусне мъката си до повърхността и дори успя да се усмихне шеговито. — След като си тръгваш утре, бих искала да се сбогуваме по незабравим начин.
Настъпи мълчание, през което той я съзерцаваше напрегнато. Зелените тонове се бяха върнали в очите му. Беше толкова тихо, че Розалинд чуваше как котката ближе малките си.
И тогава Стивън обви с ръце кръста й и я притегли, за да я целуне отново. Устните му станаха все по-настойчиви и тяхната страст я изгаряше.
Привличането помежду им бе много силно още от първия миг, независимо че се опитваха да го отричат. Но направеното разкритие събори издиганите с такава мъка бариери. Всичко бе водило към този момент — всяко докосване, всеки хвърлен скришом поглед, всяка сценична и всяка истинска целувка бяха прибавяли по нова съчка в огъня. Тя бе хвърлила в него запалената клечка кибрит и двамата бяха на път да изгорят.
Целуваха се до задъхване. Херцогът я обхвана в силните си ръце се озова отгоре й, като я притисна с тялото си в мекото ухаещо сено.
— Искам да те любя, Розалинд — прошепна дрезгаво той. — Ако имаш някакви съмнения, кажи ги още сега.
Навлизащата през прозорците слънчева светлина образуваше ореол около широките му рамене и кестеняви коси. Като на ангел?
Като на любим. Младата жена повдигна ръка и погали бузата му с дланта си.
— Нямам никакви съмнения, Стивън. Само съжаления, че не го направихме по-рано.