Усещането му за външния свят се възвърна постепенно. Вече не се питаше дали е способен да изпитва страст. Не беше предполагал, че желанието може да бъде толкова диво, толкова необуздано. Щеше да изпитва срам от безумието си, ако тя не бе споделила лудостта и удовлетворението му.
За първи път разбираше защо наричаха секса „малката смърт“, Той бе унищожен, но беше все още жив, увиснал в някакво странно измерение на времето, където нямаше нито минало, нито бъдеще, само вечно настояще. И никога не се бе чувствал по-жив. Усещаше почти с болезнена яснота ухаещата мекота на сеното, трескавите удари на сърцето си, тялото на Розалинд.
Завъртя се на гръб, като я повлече със себе си, и я притисна към гърдите си. Дъхът й гъделичкаше врата му, а кожата й имаше солен вкус, когато я целуна по слепоочието. Дрехите и крайниците им бяха сплетени.
Внезапно си спомни съвсем живо съня в нощта след спасяването на Брайън. Беше преследвал една смееща се Розалинд сред огряна от слънцето поляна, осеяна с есенни цветя. Когато я бе настигнал, тя се бе отдала в обятията му със страст, която не отстъпваше на неговата собствена. После се бяха свлекли на земята и се бяха любили безпаметно.
Днес този сън се бе превърнал в действителност и единствено съжаляваше, че всичко бе свършило така бързо. С горчива ирония си даде сметка, че бе открил прекалено късно страстта.
Не, не прекалено късно. Той не можеше, и нямаше да я пусне да си отиде.
Беше направил всичко, зависещо от него, за да запази самообладание, да й се възхищава, без да допуска нещата да се задълбочат. Беше опитал да бъде почтен и да не й причини болка.
По дяволите почтеността. Той я желаеше и безскрупулната кръв на рода Кениън казваше, че трябва да я има дотогава, докато все още диша.
Осъзна, че цената щеше да бъде висока. Щеше да му струва гордостта, защото нямаше как да скрие нарастващата си слабост. Невероятното удоволствие, което бяха изживели току-що, нямаше да ги съпътства до края. Колкото и силна да бе свързващата ги страст, щеше да дойде ден, когато нямаше да бъде в състояние да я люби, и този момент щеше да бъде безкрайно горчив. Желанието му да я има щеше да нараства все повече и повече заедно със слабостта, и това бе най-горчивата мисъл от всички.
Но си заслужаваше да бъде с нея, дори на такава цена. Несъзнателно се бе отнасял с нея като с парниково цвете, като с крехък цвят, неспособен да понесе и най-лекия ветрец. Както се държеше с Луиза. Но Розалинд беше силна. Беше оцеляла на мръсната крайбрежна улица, макар и съвсем мъничка. Беше се приспособила към нелекия живот на пътуващия театър, беше се превърнала в душа и сърце на своето семейство и на трупата. Нейната мъдрост, здрав разум и жизненост й бяха помогнали да преживее не едно изпитание. И за щастие малоумният й съпруг я бе излекувал от романтичните илюзии.
Сега двамата бяха свързани от приятелство и страст. Това бе достатъчно. Макар да не го обичаше, може би за нея нямаше да бъде кой знае какво бреме да сподели живота и леглото му в продължение на няколко седмици. Наградата щеше да бъде сигурност за нейното семейство.
Погали я нежно по влажната от пот коса, докато обмисляше откъде да започне. Не искаше да пропусне нещо, тъй като нямаше време за ухажване.
Най-сетне реши, че най-добре би било да я попита. Тя беше достатъчно интелигентна, за да оцени предимствата на предложението му. И може би с достатъчно добро сърце, за да остане при него от съжаление…
Младият мъж трепна при тази мисъл, но разбра, че би приел дори съжалението, стига да не я изгуби.
— Розалинд — прошепна той.
Тя отвори очи и го погледна със замечтана усмивка.
— Да?
Стивън усети, че се разтапя. Напомни си да не се отклонява и обяви хладно:
— Имам едно предложение. Би ли се омъжила за мен?
Глава 15
Да се омъжи ли? Тя го погледна безмълвно, изгубила способност да говори от изненада. Херцогът се усмихна тъжно и продължи:
— Няма да бъдем достатъчно дълго съпрузи, а и не ни свързва любов. Но затова пък има приятелство. — Погледът му се премести към полуразголената й гръд. — И определено — желание.
Смутена от напомнянето за собствената й страст, Розалинд седна и се заоправя, докато опитваше да си събере мислите.
— Това е… неочаквано.
Усмивката му стана по-широка и закачлива.
— Струва ми се, че правилните думи са: „Сър, това е толкова неочаквано.“
Актрисата се разсмя и отчасти преодоля изумлението си.
— Е, наистина е изненадващо. — Започна да маха полепналите по косите си сламки. — Действително ли искаш да се оженим?