Изражението му стана сериозно.
— Осъзнавам, че не е кой знае колко привлекателно да се жениш за умиращ мъж. Но ще има компенсации. Сами след няколко месеца ще се отървеш от мен. Няма да искам да бъдеш до мен до самия отвратителен край. Дори ще настоявам да заминеш. — Поколеба се за момент, преди да продължи. — Аз съм богат човек. Ще направя нужното, за да подсигуря финансово и теб, и твоето семейство.
Розалинд отпусна ръце и го загледа учудено. Дори така, както бе легнал на една страна, с полепнали по дрехите и косите сламки, той излъчваше властност. Джентълмен, при това, както бе заявил току-що сам — богат.
Очевидно си бе изгубил ума. Сериозно ли мислеше, че тя е толкова продажна, та да се омъжи за него само заради парите му? Че би приветствала радостно бързото си овдовяване? И че, ако се оженеха, щеше да се съгласи да я отпрати, за да не бъде до него в смъртния му час? Ако вярваше във всичко това, защо тогава, за Бога, я искаше за съпруга?
В този момент се сети за една възможна причина.
— Ако се надяваш да имаш наследник, ще те разочаровам — заяви без заобикалки тя. — Изглежда съм бездетна.
— Това няма значение. Моят брак продължи доста години, но нямахме деца. Причината може да се дължи в еднаква степен както на мен, така и на моята съпруга.
Трябваше да му се признае, че не винеше жена си, но Розалинд бе искрено озадачена. Пъстрото котенце, което се бе приближило при нея малко по-рано, сега се появи внезапно до тях, като се придвижваше внимателно с подскоци из сеното. Тя вдигна малкото създание и го постави в скута си.
— Щом не се надяваш за наследник, защо тогава ми предлагаш брак? Като актриса аз съм по-подходяща да бъда любовница, отколкото съпруга. Глупаво би било да позволиш една… една страстна прелюдия да замъгли здравия ти разум.
Стивън се надигна раздразнен.
— Близостта на смъртта прави глупави подобни светски съображения. Аз искам много от теб. Искам твоето време, твоята компания, твоето търпение и твоята страст. Най-многото, което мога да ти дам в замяна, е уважение. — Освен това трябва да прекарам известно време в Лондон, за да уредя делата си. По-лесно ще бъде да те взема с мен, ако сме женени.
— Ами брат ти, сестра ти и другите ти роднини? — възпротиви се младата жена. — Те със сигурност няма да одобрят подобен брак.
Той повдигна вежди.
— Аз съм главата на семейството. Те нямат право да съдят действията ми. Ако не одобряват, могат да вървят по дяволите.
Аристократичното му високомерие беше толкова подчертано, че актрисата за малко не се разсмя. Нищо чудно, че баща й даваше на Стивън само благороднически роли. Но…
— Ами ако не умреш? Докторите често грешат. Ще съжаляваш ли, че си взел жена под твоето социално понижение?
— Ще бъде нужно истинско чудо да се спася, а аз не вярвам в чудеса. — Погледна я съсредоточено. — Но ако това се случи, няма да съжалявам за избора си. А ти?
— Не, и аз няма да съжалявам — отвърна тихо тя.
Но все още не знаеше какво да му отговори. Деловото му държание нямаше нищо общо с изгарящата буйна страст, която ги бе сляла преди малко. Нито пък с любовта.
Тогава се вгледа в очите му и разбра. Ако той беше здрав, двамата нямаше да се срещнат никога и той едва ли би й предложил брак, дори ако по някаква странна случайност се бе влюбил в нея. Но сега бе изправен пред лицето на смъртта, беше самотен и уплашен, ала прекалено горд, за да го признае. Вероятно би предпочел да умре, отколкото да каже, че се нуждае от нея или от когото и да било друг. Сега обаче наистина се нуждаеше от нея.
С брутална яснота осъзна какво щеше да представлява бракът им. Известна радост и много повече тъга. Щеше да го наблюдава как си отива, без да му позволи да разбере колко силно я изтезаваше неговата мъка, тъй като така само щеше да увеличи товара му. Щеше да се наложи да влезе в неговия свят и да бъде силна без утехата на своето семейство. И въпреки подкрепата на Стивън, повечето му роднини и приятели щяха да я презират.
Една разумна жена би поблагодарила и би отказала. Една горда жена би се почувствала обидена от студения начин, по който бе направил предложението си.
Розалинд сведе поглед към котенцето и погали гърленцето му с показалец. Очевидно тя не бе нито горда, нито разумна. Вдигна глава и протегна ръка, после промълви:
— Да, ще се омъжа за теб.
Той стисна силно ръката й.
— Много се радвам. Ще направя всичко възможно да не съжаляваш.
Изписалото се по лицето му облекчение бе доказателство, че е направила правилния избор. Тя го обичаше и мисълта за близката му смърт бе истинска агония за нея. Но ако прекараха оставащото му време заедно, поне щеше да има някои щастливи спомени. И щеше да излъже, ако кажеше, че перспективата за финансова сигурност на родителите й й е безразлична.