Младата жена премина към по-практични въпроси:
— Като пътуваща актриса аз не принадлежа към никоя енория, затова вероятно ще трябва да отидем в твоя дом, за да се оженим.
— Няма да е нужно. Ще поискам да ми изпратят специално разрешение от Лондон. Няма да отнеме повече от… — Замисли се. — Три дни. Да речем четири, за по-сигурно. Какво ще кажеш да се оженим в сряда?
Розалинд премигна, малко изненадана от подобна припряност. Но наистина нямаше време за губене, а причините да се бърза бяха безброй.
— Съгласна съм.
Херцогът се намръщи, докато си връзваше шалчето на врата.
— Ще можеш ли да напуснеш трупата веднага, или ще трябва да изчакаме, докато баща ти намери заместничка?
Актрисата прехвърли в ума си репертоара на трупата.
— Ще се наложи да не играят две пиеси, докато се намери друга артистка, но моето заминаване няма да предизвика непреодолими проблеми. Женските роли са по-малко от мъжките.
— Добре. Ще ми се да имаме време за кратък меден месец преди да отидем в Лондон. — Изтърси с длан сламките от тъмния си редингот. — Пренебрегнах задълженията си, като останах толкова дълго с трупата. Не ми се прибираше.
Розалинд му се усмихна.
— Радвам се, че веднъж и ти пренебрегна задълженията си. Твоята компания бе голямо удоволствие за всички нас. — Погледът й попадна върху прозореца и видя колко високо е слънцето. — Божичко, трябва да се връщаме в хана. Татко ще помисли, че сме изядени от подивели агнета.
Стивън се изправи и й помогна да стане. Котенцето се вкопчи в рамото й; малките му ноктенца боцкаха като игли. Херцогът отдели внимателно малкото създание от дрехата й и го върна на майка му. Привлече младата жена в обятията си. Тази прегръдка нямаше нищо общо с трескавите целувки отпреди малко — тя бе спокойна и собственическа.
— Държа се като пълен егоист и дори не мога да почувствам вина — прошепна той.
Розалинд вдигна глава и се взря в лицето му. Бе отслабнал през последните седмици и това подчертаваше хубавите силни кости на лицето му.
— Защо да е егоистично да се ожениш? Всеки един от нас ще даде и всеки ще получи. Това е най-естественото нещо на света.
Стивън въздъхна и прокара върха на показалеца си по очертанията на ухото й.
— Надявам се, че си права.
Младата жена отпусна глава на рамото му, като си мислеше колко малко знае за него всъщност. Не познаваше неговото семейство, не беше виждала дома му, не знаеше нищо за живота му. Но бе сигурна, че е мил и почтен. Беше достатъчно.
Позволи си още малко да се наслаждава на прегръдката му. В негово присъствие се чувстваше толкова сигурна и спокойна. В безопасност. Колко ли щеше да продължи това? Скоро щяха да си разменят ролите. Той щеше да се нуждае от нейната сила повече, отколкото тя — от неговата. Щеше да бъде ужасно.
Така да бъде. Ако искаше животът й да бъде лесен, трябваше да му откаже.
Отстъпи встрани и започна да се оправя.
— Приличам на млекарка, която се е повъргаляла в сеното — заяви мрачно тя.
Херцогът я наблюдаваше с топлота.
— Притежаваш прекалено много вродена елегантност, за да те сметнат за млекарка.
Розалинд се засмя.
— Но все пак съм се повъргаляла. Можеш ли да махнеш сламките от гърба ми?
Той така и направи, а след това плъзна нежно длани по тялото й, за да изпъне дрехите. Това му отне повече време, отколкото бе нужно, но тя нямаше нищо против.
Няколкоминутните усилия им придадоха относително приличен вид. Стивън вдигна тенекиеното канче, за да го остави при кладенеца. Розалинд заслиза първа. Хвърли последен поглед към сеновала. Толкова скромно място, а бе приютило безкрайна страст и драма.
Изпитваше смесица от щастие и тъга и се опасяваше, че те никога вече няма да я напуснат.
Без да обръща внимание, какво ще си помислят хората, Стивън държеше Розалинд за ръката, докато се връщаха към „Грийн Ман“. Чувстваше се… щастлив. Очакването да се случи нещо радостно беше приятно. А дори при нормални обстоятелства, какво друго би могъл да иска един мъж от съпругата си, освен да му бъде приятел и същевременно страстна в леглото?
Умът му гъмжеше от планове. Все още бяха близо до Бърн Касъл, така че можеше да помоли херцог Кандоувър да изпрати доверен човек в Лондон. Сигурен бе, че приятелят на брат му би бил щастлив да помогне. Пратеникът щеше да вземе разрешително и да занесе банков ордер на семейните банкери, тъй като средствата на Стивън бяха на привършване. Можеше също така да заведе Юпитер в конюшнята на Ашбъртън Хаус и да му вземе някакво друго облекло. Започваше вече да му се повдига от няколкото ката дрехи, които бе взел за това пътуване.