— Мили Боже. — Ръцете на Джесика се впиха в раменете й. — О, Роза, толкова съжалявам. Затова ли се забави толкова с предложението си, макар на всички ни да бе ясно, че си е изгубил ума по теб?
Сестра й кимна.
— Възнамерявал да си тръгне без да признае, но получи ужасен пристъп и аз го принудих да ми каже истината и… и едното доведе до друго, така че сега ще се женим след четири дни.
Отпусна се в прегръдките на Джесика, разтърсвана от ридания. Сестра й я притискаше безмълвно към гърдите.
Тя я потупваше по гърба, докато Розалинд изплака всичките си сълзи. Не можеше да си позволи да плаче така пред Стивън. С него трябваше да бъде спокойна и уверена.
Направи усилие да се овладее, изправи рамене и извади носната си кърпичка.
— Не казвай на мама и татко. Не искам да ги разстройвам по-рано, отколкото е необходимо.
— Добре — отвърна сериозно сестра й. — Но… ти сигурна ли си, че искаш да се омъжваш за него? Аз харесвам много Стивън, но той няма право да иска от теб да правиш нещо толкова мъчително.
— Има пълно право. — Младата жена отпусна стиснатите длани в скута си. И заговори съвсем тихо, по-скоро на себе си, отколкото на Джесика. — А и аз не желая нищо толкова силно, колкото да бъде негова съпруга… дори да бъде за кратко.
Глава 16
От зори валеше студен есенен дъжд, който събаряше жълтите листа от дърветата и превръщаше пътищата в тресавища. Лорд Майкъл Кениън беше изморен и силно раздразнен. След като бе търсил изчезналия си брат и продължение на две седмици, той бе научил само, че да намериш следите на конник бе значително по-трудно, отколкото да следваш карета.
Доктор Блакмър бе повторил поне хиляда пъти, че е почти невероятно Стивън да лежи болен някъде; младият мъж обаче изпитваше облекчение всеки път, щом някой най-сетне успееше да заяви определено, че брат му бе минавал оттук. Когато не намираха следи в продължение на повече време, те се връщаха и опитваха други пътища, докато попаднат отново на следа.
Докато се движеха на север, Майкъл се отби в имението на приятеля си Люсиен, граф Стратмор, който бе изключително изобретателен, за да го привлече за помощник. Графът направи няколко доста добри предложения и обеща да се допита до собствената си широка мрежа от информатори. Въпреки всичко търсенето все още се ограничаваше до спиране в странноприемниците и селата в западната част на Средна Англия и разпитване, дали някой е видял Стивън. За щастие херцогът яздеше Юпитер, един от най-прекрасните коне, отглеждани във фермата на приятеля на Майкъл, лорд Абърдеър. Хората си спомняха за този кон, дори да не бяха обърнали внимание на ездача.
Юпитер бе подаръкът, който Майкъл бе направил на брат си за рождения му ден предишната година. При този спомен сърцето на младия мъж се сви болезнено. В душата си той не можеше да повярва, че Стивън бе наистина смъртно болен. Лекарите често грешаха, а и брат му бе в прекрасна форма при последната им среща.
Но въпреки това… и мъже, и жени умираха на всякаква възраст и по всевъзможни причини. Може би времето на Стивън бе дошло. Не можеше да не го признае с ума си, колкото и несправедливо да му се струваше да изгуби единствения си брат толкова скоро, особено след като бяха станали приятели.
Забележително беше, че от Стивън бе излязъл такъв прекрасен човек, макар като наследник да се очакваше да притежава критичния поглед и дребната душица на стария херцог. Самият Майкъл бе прекарвал колкото се може по-малко време в абатството. Именно разстоянието го бе спасило от емоционална разруха. Стивън обаче бе изтъкан от по-устойчив материал. Той бе оцелял и се бе превърнал в силен и справедлив човек. И точно тази сила и обичайната му уравновесеност правеха още по-странно изчезването му.
Майкъл погледна към спътника си, който се бе свил мрачно под падащия дъжд. Макар да знаеше, че подобно чувство е напълно нелогично, изпитваше желание да обвини лекаря за болестта на брат си. Той трябваше да му поднесе тази ужасна новина по-внимателно или изобщо да не му я казва. От собствения си опит с тежко болни войници Майкъл знаеше колко важно бе състоянието на ума и духа за възстановяването на тялото. Да кажеш на един човек, че умира, в повечето случаи означаваше да помогнеш за изпълнението на това предсказание. Честността не винаги бе най-добрата политика за лекаря.
Навъсеният Блакмър бе загадка за него. Дори след като в продължение на цели две седмици бяха прекарали всеки миг заедно, Майкъл все още нямаше представа, какво се крие зад непроницаемия му поглед. Видимо бе силно притеснен за Стивън. Но може би просто се тревожеше, че загубата на най-видния му пациент ще се отрази зле на собствената му кариера?