Лекарят въздъхна тихичко, но не се възпротиви.
Едва бяха излезли от конюшнята, когато огромна светкавица раздра небето и изпълни двора с ослепителна синьо-бяла светлина, последвана веднага от оглушителен гръм.
Майкъл се сниши инстинктивно, сякаш се бе озовал под артилерийски обстрел. Когато изправи рамене, във въздуха отекна продължителен грохот.
— Боже мили, какво беше това? — извика Блакмър. Спътникът му се обърна, опитвайки да установи кой е източникът на трясъка.
— Изглежда светкавицата е повалила някое дърво. Някъде наблизо отекна пронизителен женски писък.
Майкъл се завъртя на пети, прекоси тичешком двора и се озова на улицата. Светкавицата бе поразила огромен бряст и той се бе стоварил върху къщата на хубавата тъмнокоса жена, която малко по-рано бе отвела дъщеричката си от пътя. Сградата бе направена от измазан с глина плет и се бе разцепила като яйчена черупка.
Младият мъж се приближи, за да разбере какво е станало. От почернялата дървесина на бряста се вдигаше пушек, но силният дъжд поне бе предотвратил пожара. Когато стигна до къщичката, той завари тъмнокосата жена да рови из развалините.
— Ранена ли сте? — извика той, опитвайки да надвика бурята.
Тя се извърна рязко; по лицето й се стичаше вода, а очите й бяха изцъклени от преживения шок.
— Аз… бях излязла да набера зеленчуци за вечерята и не бях вътре, н-но съпругът и дъщеричката ми са там, отзад. — Обхвана с треперещи пръсти ръката на Майкъл. — Моля ви, помогнете им!
Той сви устни, докато оглеждаше разрушенията. Не беше изключено затрупаните да са мъртви или тежко ранени. Появи се и Блакмър, задъхан от умора.
— Там има ли хора?
— Съпругът и детето на тази жена. — Майкъл оглеждаше срутената къща с опитно око. Непохватното извършване на спасителните работи можеше да размести гредите и отломките така, че да обрече намиращите се отдолу хора, дори да бяха все още живи. Но поне срутването не бе станало на хиляда и петстотин метра под земната повърхност, както се бе случило при взрива в мината му в Уелс. — Най-добре е да вдигнем веднага поваленото дърво, за да предотвратим по-нататъшната разруха.
Вече се бяха появили десетина съседи. Един от тях извика:
— Боже мили, вижте къщата на Уаймън!
Друг, вероятно брат на жената, ако се съдеше по приликата им, се разтрепери:
— Ема, Джак и Лиси вътре ли са?
Когато ужасената Ема кимна, той я прегърна с посивяло лице.
Майкъл отдавна бе разбрал, че е най-добре човек да се съсредоточи върху това, което трябва да се направи, вместо да се притеснява безполезно за пострадалите. Започна да дава нареждания, тъй като всички стояха с безпомощно отпуснати ръце. „Който е бил някога офицер, винаги си остава такъв“ — помисли си безрадостно той, когато изпрати неколцина да донесат дървен материал, инструменти, скрипец и да докарат впряг волове.
В този момент изпод руините си чу детски вик. Ема се откъсна от прегръдката на брат си и изтича натам.
— Лиси! Добре ли си?
— Да — изплака момиченцето, — но на татко му тече кръв и не мога да го събудя.
Майкъл огледа внимателно отломките. Детето се намираше само няколко крачки по-нататък, очевидно от другата страна на това, което е било стена на кухнята. Може би щяха да успеят да го освободят преди да махнат дървото. Сграбчи част от измазания с глина плет и опита да го размести, без да предизвика ново срутване.
Блакмър стисна другия край. Майкъл винаги се бе изненадвал, че двамата с лекаря са с еднакъв ръст. Неговата ненатрапваща се личност го правеше да изглежда винаги по-дребен, отколкото беше в действителност. Заедно успяха да преместят безопасно ронливия материал. На нивото на земята зейна тъмна, неравна дупка.
— Виждам светлина, мамо! — извика развълнувано Лиси. Ема избърса дъжда от напрегнатото си лице.
— Можеш ли да изпълзиш до светлината и да излезеш навън, миличко? — попита тя, като си налагаше да говори спокойно.
Настана мълчание. Момиченцето отвърна с треперещо гласче:
— Не мога да се измъкна оттук, мамо. На пътя ми стоят татко и парчета от къщата.
Блакмър огледа дупката.
— Ще опитам да пропълзя вътре от тази страна. Ако Уаймън лежи на пътя между нас и детето, може би ще успея да му помогна.
— В никакъв случай — отвърна Майкъл.
Лекарят го изгледа презрително.
— Ако бързаш толкова, върви сам в Уиткъм. Ще те настигна утре.
Обикновено лицето на Блакмър представляваше непроницаема маска, затова младият мъж се изненада да види в сивозелените му очи сложна смесица от емоции. В тях определено имаше недоволство и раздразнение.