Ако вземането на втора таблетка означаваше Розалинд да не научи за поредния му пристъп, заслужаваше си да го направи. Преглътна лекарството с известно затруднение, затвори очи и зачака. Постепенно болката започна да отслабва и бе заместена от вцепенение. Вероятно трябваше да се смята за щастливец, след като не бе започнал да повръща неконтролируемо или не бе станал жертва на някой от другите неприятни симптоми, които придружаваха понякога пристъпа му.
Щастливец… По дяволите!
Нежна длан я погали по ръката.
— Време е да се събуждаш, лейди Калибан. Почти пристигнахме.
— Мммм. — Остана още известно време в приятна безтегловност, като се наслаждаваше на близостта на Стивън. В този момент, точно когато каретата спря да се движи, нещо студено и влажно докосна бузата й. Отвори очи и установи, че Поршия е завряла муцунката си в носа й. — Сънувам ли, или на гърдите ми наистина е застанала котка?
— Пуснах я навън. След като се изтощи да скача, реши, че си мека и удобна. — Очите му блеснаха шеговито. — Напълно съм съгласен с нея.
Розалинд се изчерви леко, изправи гръбнак и протегна схванатите си мускули.
— Наистина ли пристигнахме?
— Наистина. — Херцогът хвана Поршия и я върна в пътническата й кутия. — Имаш невероятен талант за спане. Почти не помръдна, дори при двете смени на конете.
— За пътуващия артист е страшно важно да може да спи където и да е. — Погледна през прозореца. Минаваха през безупречно поддържан парк, с насипани с пясък алеи. На хоризонта кървавочервеното слънце слизаше към морето и огнените му лъчи превръщаха облаците в горещи корали. — Колко е красиво! Кое е това място?
— Кърби Манър. В момента гледаш река Дий, която се влива в Ирландско море. — Каретата вече бе спряла и той отвори вратичката и й помогна да слезе. — Къщата е над нас.
Понечи да се обърне, но младата жена го хвана за ръката.
— Къщата може да почака.
Проследиха мълчаливо с поглед как слънцето се плъзна и морето, а небето и облаците потъмняха. Денят си отиде съвсем бързо. Розалинд се сети за предстоящата смърт на Стивън и гърлото й се сви от мъка.
Обърна се към къщата. Кърби Манър бе наполовина дървена, в унисон с местния стил, а стъклата на прозорците й бяха станали оранжевозлатисти на последната светлина на деня. Тя също беше красива. Младата жена огледа очарована сложния мотив, наподобяващ рибена кост, в който бяха наредени дървените трупи.
— Прекрасно е, но определено не отговаря на представата ми за малка къща.
— Това е най-малкото жилище, което притежавам; има само пет спални.
Приближиха се мъж и жена, които очевидно очакваха да им бъде обърнато внимание.
— Добре дошли в Кърби Манър, ваше височество. — Мъжът наклони почтително глава, а жената направи реверанс. — Надявам се, че сте доволен от състоянието на имението. Ако имахме повече време…
Не довърши мисълта си, а гласът му потрепваше нервно.
— Стига стаите да са изчистени и да сте приготвили достатъчно храна, всичко е наред. — Младият мъж се обърни към съпругата си. — Розалинд, това са мистър и мисис Найланд. Позволете ми да ви представя херцогиня Ашбъртън.
Актрисата потрепна, когато мисис Найланд напрани отново реверанс, а съпругът й се поклони несръчно. Та тя не беше херцогиня, за Бога; беше пътуваща артистка и в момента косите й бяха прибрани като на ученичка.
Но очевидно все пак беше херцогиня и трябваше да се държи като такава, ако не заради самата себе си, то поне заради Стивън.
Решението на проблема я връхлетя внезапно: играй ролята на херцогиня така, сякаш си на сцената. Наклони глава и се усмихна грациозно, но не прекалено фамилиарно.
— Много мило от ваша страна, че сте се приготвили за толкова кратко време. Когато внасяте багажа, моля ви бъдете особено внимателни с кутията с моето котенце. Поршия понесе чудесно пътуването, но предполагам, че вече е готова за вечеря.
Семейство Найланд се натовари с Поршия и останалия багаж и влезе в къщата. Кочияшът подкара каретата към конюшнята, а двамата младоженци заизкачваха външните стълби, хванати за ръка. Той отвори входната врата, наведе се неочаквано и я вдигна. Тя се разсмя и се вкопчи вън врата му, за да запази равновесие.
— Макар да не сме на прага на Ашбъртънското абатство, все пак и това е мой дом — обясни младият мъж.
— Във всяка една от шестте къщи ли ще ме внасяш — попита Розалинд, докато съпругът й я носеше навътре.
— Ако ти харесва, да, но според мен ловната хижа няма да ти хареса. Облицована е с тъмна ламперия и е натъпка на с препарирани животински глави.