Потните им тела се отпуснаха постепенно. Топлата му длан започна да гали гърба й. Никой не понечи да се отдели от другия. Искаше й се да останат завинаги така, със сплетени тела.
Докато се унасяше, усети в очите си сълзи за тази красива любов, която щеше да изчезне скоро като розата.
Глава 20
Стивън се събуди рано. Розалинд спеше сгушена в него, преметнала ръка върху гърдите му. По прозорците почукваха дъждовни капки. На слабата перлена светлина на раждащия се ден различи светлокестенявите й коси, пръснати по рамото му. Погали я по главата с безкрайна нежност. Тя въздъхна и се сгуши още по-плътно.
Започна да си припомня с безкрайно задоволство събитията от предишния ден. Той бе почти съвършен, с изключение на болезнения пристъп, а първата брачна нощ бе замаяла сетивата му. И сега най-егоистично искаше още един такъв ден. И такава нощ. Още едно подобно утро, в което да се събуди с Розалинд в обятията си и с усещането за безкраен покой. Днешният ден със сигурност щеше да бъде хубав като предишния. И дори още по-хубав.
Задряма. Когато се събуди отново, небето беше просветляло и дъждът бе спрял. Съпругата му продължаваше да спи. „Доказателство за чиста съвест“ — помисли си. Кипеше от енергия, просто му беше невъзможно да остане в леглото. За момент си помисли да я събуди, за да могат да се любят отново, но един влюбен в съпругата си мъж не би нарушил съня й; щеше да я остави да спи и да събира сили за по-късно.
Реши да се разходи. Измъкна се внимателно от обятията на Розалинд и започна да се облича. Тя се завъртя и зае мястото му, а ръцете й обхванаха неговата възглавница. Беше като котенце, и десет пъти по-очарователна.
Тази мисъл му напомни за Поршия, която се бе наместила щастливо в кутията си предишната вечер, след като я бяха нахранили. Тя все още дремеше. Вдигна топлото телце и го намести до съпругата си. Котенцето се прозя юнашки н затвори отново очи.
Не беше взел лекарството си предишната нощ, но не беше случайно; не искаше да рискува опиумът да го приспи без време. Отсега нататък щеше да смени времето за пиенето на хапчето от вечерта на сутринта.
Изгълта една таблетка и се облече, после драсна няколко реда на Розалинд и ги остави на нощната масичка край леглото. Отпуснатото в съня лице и разголените ръце бяха толкова прелестни, че Стивън откъсна листенцата на една розова роза и ги посипа върху младата си жена и котенцето. То отвори очи и размаха лапичка към падащото отгоре му листенце. След това се завъртя на гръб и вирна лапички във въздуха.
Херцогът облече връхната си дреха и слезе на долния етаж. Беше все още рано; от семейство Найланд нямаше и следа. Навън беше хладно, миришеше на есен, а облачното небе бе съвсем малко по-светло от оловносивото море. Приливът бе залял по-голямата част от песъчливия бряг, затова Стивън застана на ниския скалист нос, надвиснал над водата, който продължаваше навътре в Ирландско море. Кожата му настръхна от вятъра и той се почувства по-жив от всякога. Възможно ли бе страстта да излекува болестта му? Засмя се. Щеше да бъде истинска изненада за трезвия Джордж Блакмър.
Радостта му продължи една миля. Поради хапливите морски ветрове единствената намираща се толкова близо до брега постройка бе един древен каменен параклис, останка от отдавна изчезнало рибарско селце. Младият мъж се наслаждаваше на самотата. Тя бе ново удоволствие за него, открито след напускането на Ашбъртънското абатство и армията от слуги.
Почти беше стигнал до параклиса, когато болката го прониза толкова силно и внезапно, че той се олюля. Спусна се към едно приведено от вятъра дърво и се подпря на него. Започна да повръща, но стомахът му бе празен и нямаше кой знае какво за изхвърляне. Притисна чело към стъблото на дървото; грубата му кора бе единственото реално нещо в изпълнения му с всепоглъщаща агония свят.
Болката започна да отзвучава постепенно. Почувства се прекалено изтощен, за да може да ходи, стана му студено. Обърна се и подпря гръб на дървото, опитвайки да се пребори със слабостта и отчаянието. Единственото му усещане в дланите и стъпалата бе едва осезаемо, заплашително тръпнене. Нима парализата щеше да го направи безпомощен още преди смъртта? Божичко. Как бе могъл да повярва, дори за миг, че има някаква надежда.
Неспособен да измине обратния път до Кърби Манър, той се потътри, залитайки, към параклиса, от който го деляха само стотина метра. За щастие тежката врата не беше заключена. Влезе в полутъмното светилище и се от пусна върху най-близката дъбова пейка. Вътре беше студено, но поне беше защитен от вятъра.