Тъй като параклисът се намираше в земите на Кърби Манър, Стивън плащаше за неговата поддръжка. Спомни си, че наскоро бе получил молбата на група методисти да им бъде разрешено да ползват църквата за своите служби. Тяхното писмо бе само едно от потока, който заливаше непрекъснато херцог Ашбъртън. Бе дал позволението си с готовност, тъй като сградите бяха построени, за да се използват. В отговор бе получил страстно благодарствено писмо. То му бе доставило удоволствие в момента, но бе забравил почти веднага за случилото се.
Погледът му обходи прозорците и се спря на олтара, където имаше само един месингов кръст. Очевидно методистите бяха почистили помещението и белосали с вар старите каменни стени, но още не бяха започнали да извършват богослуженията си тук. Само след година параклисът вероятно щеше да има гостоприемен вид, дори когато беше празен. Но сега бе мрачен като гроб.
Всяка сутрин първата му мисъл бе за дните, които му оставаха. Вече започваше да се съмнява, че щеше да доживее дори деветдесетте, които Блакмър му бе гарантирал. Колко щеше да живее още? Четирийсет и пет? Трийсет? Боже, надяваше се с цялото си сърце, че щеше да му бъде отпуснат поне още един месец с Розалинд.
Но какъв месец щеше да бъде това? И защо намесваше Божието име, когато нямаше вяра? Лицето му се изкриви от горчива мъка. Дори тук, в църквата, която вероятно бе виждала плуващите по Дий дълги лодки на викингите, той не усещаше светото присъствие, не чувстваше нито утеха, нито божествения плам.
Отчаянието му бе пометено от пристъп на ярост. По дяволите, не беше справедливо да намери щастието за първи път в живота си само за да бъде покосен веднага в самотния си гроб. Не беше справедливо!
За първи път от години в него бушуваше избухливият нрав на семейство Кениън. Искаше да троши и да унищожава, да накаже несправедливостта на живота. Зави му се свят и се задъха от силните чувства. Кръстоса ръце и се облегна на облегалката на скамейката пред себе си, а след това положи глава на тях, опитвайки да се овладее.
Под нажежения гняв усети студения, настоятелен пулс на страха.
Розалинд се събуди, когато някой я смушка в корема. Отвори очи точно навреме, за да види как някаква черно-оранжева топка излетя от леглото. Поршия. Усмихна се, когато видя как котенцето скокна от шезлонга в един от столовете. Очевидно животното се бе възстановило от пътуването и сега кипеше от излишна енергия.
Но къде ли беше Стивън? Младата жена се надигна и седна, смутена, че бе спала без нощница. Около нея имаше разпилени розови листенца, безмълвен дар от новия й съпруг. Вдигна едно от тях и го потърка в бузата си, като си мислеше за онова, което бе направил той с розата предишната нощ. Споменът я смути.
Забеляза лист хартия на нощната масичка. Протегна се, взе го и зачете: „Излизам да се поразходя. Ще се върна скоро. Кого ще изядем за закуска? С.“
Този път вече се изчерви. Измъкна се от леглото. Огънят бе изгаснал и стаята бе студена, затова се изми и се облече набързо. Слезе в кухнята и помоли за чаша чай притеснената мисис Найланд, която не бе свикнала в обслужваното от нея имение да пребивава херцогиня.
Докато привърши чая си, Стивън все още не се беше върнал, затова реши да отиде да го потърси. Наметна пелерината и се отправи навън. Той със сигурност би се разхождал покрай брега, най-вероятно на север, към примамливо ширналото се море. От другата страна се простираше Ирландия.
Разходката й достави удоволствие въпреки мрачното влажно време, но не видя никъде съпруга си. Трябва да бе избрал друга посока. Реши, когато стигне до малката църквица, да се обърне и да тръгне обратно към Кърби Манър. Той вероятно вече я чакаше там.
Параклисът се издигаше непреклонно срещу силния вятър, доказателство за умението на древните строители. Без да знае защо натисна вратата. Тя се отвори с лекота. Пристъпи в строгото светилище и спря при вида на тъмната, позната фигура, отпусната на задната скамейка. Кръвта й се смрази. Мили Боже, Стивън не можеше да е… не можеше да е…
Преди ужасяващата мисъл да се оформи напълно в главата й, той вдигна глава и я видя. Погледите им се сляха. Трябва да бе преживял друг пристъп, при това доста силен, тъй като очите му имаха безжизнен сив цвят, а той самият изглеждаше с двайсет години по-стар от предишната вечер. Но това, което уплаши Розалинд, бе, че емоционално се бе отдалечил значително и сега сякаш се намираше от другата страна на бездънна пропаст, която тя нямаше да може да прескочи никога.
Мисълта бе не по-малко ужасяваща от страха, който я бе обзел, когато влезе. Като се молеше интуицията й да я лъже, тя бутна качулката назад и тръгна към него с широка усмивка на лицето.