Радостта й изведнъж помръкна при мисълта, че ако не станеше някакво чудо, Стивън нямаше да бъде с нея, за да види раждането на тяхното дете.
Тогава й дойде още нещо наум. Ако носеше наследника на Ашбъртън, нямаше да е редно да се върне при своето семейство.
Беше се омъжила за него, очаквайки да бъдат заедно до смъртта му и после да се върне при своите. Но едно бебе щеше да я отдели от стария й живот като тежка затворническа врата. Синът щеше да бъде херцог, дъщерята — наследница. Дългът на овдовялата херцогиня Ашбъртън бе да отгледа единственото дете на Стивън по подобаващ за общественото му положение начин. Това означаваше, че ще й се наложи да живее сред аристокрацията.
А единственият й шанс да бъде приета от нея, бе да бъде до съпруга си. Трябваше да се възползва от престоя им в Лондон, за да се запознае с неговите приятели. Надяваше се, че ще продължат да я приемат заради Стивън и неговото дете, ако не заради нея самата.
И дори още по-важно, трябваше да установи връзки с неговото семейство, защото като майка на детето, носещо името Кениън, щеше да се превърне в една от тях. Помисли си за високомерната по-голяма сестра, за страховития по-малък брат и едва не извика на глас. Дори да я приемеха неохотно, вероятно щяха да настояват да прекъсне всякакви връзки с недостатъчно благородните си роднини.
Въздъхна и затвори очи. Щеше да се притеснява за това по-късно. Засега бе по-добре да се съсредоточи върху покоряването на лондонското общество. Първо трябваше да се погрижи за модерни тоалети, по-широки в талията. Трябваше да двамата със Стивън да се появят на някои от светските събития. Важно бе да очарова приятелите му, за да не мислят за нея като за „онази актриса, която хвана Ашбъртън, когато умираше“. Искаше да я оценят като достатъчно благородна жена, достойна да бъде приемана в домовете им. В противен случай детето й щеше да страда.
Ръката й се отпусна на корема и лицето й бавно се разтегна в усмивка. Бъдещето не изглеждаше лесно. Но ако беше права, заслужаваше си да се пребори с всяка трудност.
Глава 23
Стивън се отпусна с въздишка в каретата си. Нищо не можеше да развали така настроението на човек, както да прекараш цяла сутрин при адвоката си за оформянето на собственото си завещание. През идните дни щеше да има и други подобни срещи. Въпреки че по-голямата част от наследството на рода Ашбъртън щеше да остане за Майкъл, Стивън трябваше да определи на кого ще завещае значителното си лично имущество. Умирането беше сложна работа.
Но поне днешната среща беше приключила и сега можеше да се върне при Розалинд и нейния смях. Когато беше с нея, успяваше да забрави умората и хроничната болка в стомаха. Щом влезе в Ашбъртън Хаус, подаде мократа си горна дреха на лакея и се приготви да отиде при съпругата си.
В този момент на вратата се почука отново и лакеят въведе графиня Херингтън. Младият мъж събра сили. Предпочиташе да отложи тази среща, но сега вече нямаше избор. Усмихна се и рече:
— Добър ден, Клаудия.
Тя се понесе покрай лакея. Цялата — чак до кестенявите коси, излъчваше елегантно високомерие.
— Минавах насам и разбрах, че си дошъл в Лондон. Радвам се, че си тук за малкия сезон, Ашбъртън. Никога няма да си намериш подходяща съпруга, ако стоиш все в абатството. — След като го целуна хладно едвам-едвам по бузата, тя продължи: — Тази сутрин чух от камериерката си възможно най-абсурдната история. Тя научила от братовчедка си, която работела в една от близките къщи, че вчера си пристигнал с нова съпруга. Казах й, разбира се, че не е разбрала правилно.
Тъй като не желаеше тази дискусия да се води пред лакея, Стивън хвана сестра си за ръката и я поведе към малкия салон.
— Изглеждаш много добре, Клаудия. Как са Андрю и децата?
Устните й се разтегнаха в искрена усмивка.
— Много добре, благодаря, Джеймс се наслаждава на това, което може да му предложи Кеймбридж. Той е истински млад учен.
Тя го запозна с други семейни новости, докато очакваха да поднесат чай и сладки. Когато останаха отново сами, младият мъж рече:
— Всъщност информацията на твоята камериерка е била абсолютно вярна. Аз действително пристигнах вчера с новата си съпруга.
Клаудия се задави с чая и се закашля. Когато бе в състояние да диша отново, тя възкликна:
— Но това е невероятно! Да не си се оженил за дъщерята на Чъмлий? Тя е единствената подходяща по ранг жена в радиус петдесет мили от абатството. Момичето изглежда прилично, но изобщо не съм впечатлена от родословното му дърво.
— Никога не си виждала моята съпруга.