Стивън се канеше да каже още нещо, но в този момент влезе Розалинд. Без да вижда посетителката, седнала от другата страна на вратата, прекоси с усмивка стаята.
— Адвокатът ужасно скучен ли беше? Мога да оживя следобеда ти, ако желаеш — заяви весело тя.
Повдигна се на пръсти и го целуна с жар.
Със съзнанието, че маслото вече е налято в огъня, херцогът отвърна на целувката й, а след това я хвана за ръката и я обърна с лице към Клаудия.
— Розалинд, имаме щастието да бъдем посетени първо от сестра ми, лейди Херингтън. Клаудия, моята съпруга, Розалинд.
Графинята се бе ококорила насреща им, изгубила ума и дума. Все пак се окопити и отвърна:
— Трябва да ме извините. За мен е съвсем неочаквано.
Снаха й бе не по-малко изненадана, но се усмихна приятелски.
— Голямо удоволствие е за мен да се запозная с вас.
Стивън се изпълни с гордост. Макар да усещаше напрежението и, маниерите й бяха безупречни.
Сестра му се намръщи.
— Лицето ви ми е познато, но не мога да се сетя откъде. Какво е моминското ви име?
В желанието си да привлече върху себе си колкото може по-голяма част от нежелания огън, херцогът побърза да отговори:
— Фицджералд. Но Розалинд беше вдовица и името й по мъж беше Джордан.
Настъпи мълчание. Изведнъж Клаудия скочи от стола си.
— Сега вече знам къде съм ви виждала! В пиесата в имението на Кандоувър. Вие сте актриса! Играхте ролята на фея в най-неприличен костюм.
— Имате добра памет за лица, лейди Херингтън — отговори меко Розалинд.
Без да обръща внимание на коментара й, графинята се завъртя към брат си.
— Ашбъртън, как можа да се ожениш за най-обикновена актриса? — Спря и додаде почти умолително: — Това е шега, нали? Тя всъщност ти е любовница. Винаги си имал странно чувство за хумор. Не е проява на добър вкус за представяш любовницата си на сестра си.
Стивън си пое дълбоко въздух.
— Не се шегувам, Клаудия. Розалинд е моя съпруга и е херцогиня Ашбъртън.
Посетителката постоя като поразена от гръм няколко секунди. Лешниковите й очи започнаха да святкат от гняв.
— Ти… ти си отвратителен развратник. Един джентълмен ляга с любовницата си, не се жени за нея. Нямаш ли чувство за приличие? За това, кое е редно и кое — не? Какво би казал баща ни? — Изгледа с отвращение снаха си. — Щеше да умре, като разбере какъв срам си докарал на всички ни!
Ръката на Розалинд започна да трепери в дланта на съпруга й. За миг неговият гняв също достигна точката на кипене. Той обаче го потисна, като си спомни, че една от целите му преди да си отиде, бе да установи по-добри отношения с единствената си сестра. Ако не удържеше езика си сега, нямаше да има надежда да го направи.
— Сигурен съм, че старият херцог нямаше да одобри — отвърна сухо той. — От друга страна аз също не одобрявах всички негови действия, така че това е напълно справедливо.
Графинята се изчерви силно. За момент му се стори, че ще хвърли отгоре му дамската си чантичка.
— Темата не е подходяща за шеги! Боже милостиви, неведнъж съм се питала как е възможно човек с толкова малко чувство на благоприличие да е създаден от баща ми. Или си плод на някоя от проклетите любовни връзки на майка ни?
— Достатъчно! — прекъсна я остро младият мъж. — Разбирам, че си изненадана. Ако имах време, щях да ти поднеса по-постепенно новината. Но фактът си остава — Розалинд е моя жена и аз няма да ти позволя да я обиждаш.
— Но нямаш нищо против да обиждам теб? — попита с горчивина сестра му. — Ти си един страхливец, Стивън, и не заслужаваш да носиш името Ашбъртън.
Розалинд зяпна, като чу тези изпълнени със злост думи. Стивън стисна ръката й предупредително, за да не каже нещо.
— Страхувам се, че не споделям твоята констатация за това кой какво заслужава. — Гласът му омекна. — Клаудия, единственото, което искам, е да отделиш време да опознаеш Розалинд. Тогава ще се убедиш сама, че тя може да бъде само украса за името, което носи. — Тонът му стана отново сух. Тя определено е по-морална от нашата майка и се държи много повече като дама.
— Ако баща ни беше жив, щеше да се отрече от теб — заяви с треперещ глас графинята. — Но тъй като него вече го няма, аз трябва да направя това от негово име. — Завъртя се на пети и излезе от салона. Гневът на брат й бе потушен от съжалението към нея.
— Клаудия, ясно ми е, че никой не е в състояние да се сравнява с образа, който си си създала за стария херцог. Сърдиш ми се, че аз дори не се опитвам да му подражавам. Въпреки това фактът си остава — аз съм петият херцог Ашбъртън и глава на семейството. Едно отчуждаване няма да донесе нищо добро на никого, а само болка на тези, които са ни скъпи. Не можеш ли поне да се постараеш да приемеш и мен, и жената, която съм си избрал за съпруга?